— Записах спомените на Дейвид за нощта, когато като момчета сте я видели навън, в градината.
— Спахме на палатка. Дейвид, двамата ми братя и аз — потвърди Харпър. — Една нощ.
— Дейвид каза, че ти си я видял пръв и си го събудил.
— Видях, чух, почувствах. — Харпър сви рамене. — Подробностите ми се губят, но да, събудих го. Не мога да кажа по кое време. Късно. Бяхме се наплюскали до пръсване и бяхме стояли будни до късно да си разказваме страховити истории. Тогава я чух, поне така мисля. Не знам защо, но бях сигурен, че е тя. Не звучеше като друг път.
— Какво беше различно?
— Не пееше. По-скоро… стенеше или издаваше нечленоразделни звуци. По-подобаващи на призрак в гореща лунна нощ, според представите на едно хлапе. Затова погледнах и тя стоеше там. И не изглеждаше като преди.
„Смело момче — помисли си Мич. — Да погледне, вместо да скрие глава в спалния чувал“.
— Как изглеждаше?
— Носеше нещо като бяла нощница. Както миналата пролет, когато се появи горе. Косите й бяха заплетени и мръсни. Лунната светлина преминаваше през нея, беше прозрачна. Господи! — Той отпи голяма глътка бира. — Побутнах Дейвид, Остин и Мейсън също се събудиха. Не исках да тръгват с нас, но нямаше как, и всички я проследихме.
Мич си представи картината съвсем ясно. Група момчета, лунна светлина и светулки в гореща лятна нощ. И силует на призрак, бродещ из градината.
— Вървеше към игликите на мама, между ружите. Направо през тях. Бях толкова развълнуван, че не чувствах уплаха. Тя не преставаше да издава онзи звук, нещо средно между тананикане и скимтене, бих казал. Мисля, че долавях и думи, но не можех да ги разбера. Движеше се към гаража за файтони. Обърна се и погледна назад. Лицето й…
— Какво?
— Изглеждаше като миналата пролет — каза Харпър и въздъхна. — Сякаш е полудяла. Като същество от филм на ужасите. Обезумяла и бясна. Усмихваше се, но някак зловещо. За малко срещнах погледа й и стана толкова студено, че дъхът ми се издигаше като пара. После отново се обърна и продължи да върви, а аз се взирах след нея.
— Да се взираш след обезумял призрак? Би трябвало да си изплашен.
— Всъщност не бях или не го осъзнавах. Мисля, че съм се увлякъл. Трябваше да узная къде отива. Но Мейсън се разпищя. Тогава едва не умрях от страх. Помислих, че му е сторила нещо, което бе глупаво, защото аз вървях най-отпред, а той — далеч зад мен. Неусетно бях избързал доста. Затова се затичах обратно и го видях да седи на земята с порязан крак, а Остин тичаше към палатката за тениска или нещо друго, с което да спрем кървенето, защото всички бяхме само по бельо. С Дейвид се опитахме да го отнесем до къщата, но мама се втурна навън като фурия. — Харпър се засмя и очите му светнаха срещу Мич. — Да можеше да я видиш тогава. Беше по тесни памучни шорти и прилепнала блуза. Косата й бе по-дълга и се развяваше назад, докато фучеше към нас. Само аз забелязах, че е взела пистолета на дядо. Ако по петите ни имаше призрак или каквото и да е друго, щеше да побегне. Но когато горе-долу разбра какво е станало, пъхна пистолета отзад в колана на шортите си. Грабна Мейсън на ръце и ни каза да се облечем. Всички се натоварихме в колата и отидохме до спешното отделение да го зашият.
— Никога не си ми казвал, че си видял пистолета. — Роз влезе в библиотеката.
— Не мислех, че би искала другите да узнаят. — Тя се приближи, наведе се и го целуна по главата.
— Не исках и ти да знаеш. Винаги си бил много наблюдателен. — Потърка буза в косите му и погледна Мич. — Прекъсвам ли ви?
— Не. Можеш да поседиш тук, ако имаш време. Вече чух две версии за тази история и нямам нищо против да изслушам и твоята.
— Няма какво да добавя. Момчетата искаха да спят навън. Бог знае откъде им хрумна в онази адска жега, когато навън беше пълно с комари. Но разпънаха палатка. Исках да ги държа под око и да ги чувам, затова се лиших от климатика и широко отворих вратите на стаята си.
— Бяхме в двора — възрази Харпър. — Какво страшно можеше да ни се случи?
— Много неща. Оказа се, че решението ми да се потя цяла нощ е било разумно. Тъкмо се бях унесла, когато писъците на Мейсън ме събудиха. Грабнах пистолета на баща си, който в онези дни държах на горния рафт в гардероба. Извадих патроните от кутията с бижута и го заредих в движение. Когато стигнах там, Харпър и Дейвид носеха Мейсън и от крака му течеше кръв. Всички говореха в един глас и едва ги накарах да замълчат. Внесох малкия вътре, почистих раната му и видях, че се нуждае от зашиване. Пътувайки за болницата, ми разказаха цялата история.
Мич кимна и вдигна поглед от записките си.