Двамата продължиха да тичат на място и тя се усмихна на сина си.
— Тази сутрин си станал с кокошките.
— Реших да изляза рано, за да те хвана. — Харпър прокара ръка през тъмните си коси. — Толкова празници. Денят на благодарността, после рожденият ти ден. Не е зле да сваля килограмите, които понатрупах, преди Коледа.
— Никога няма да бъдеш над нормата. Завиждам ти.
— Отпуснал съм се. — Разкърши рамене, завъртя очи, кехлибарени като нейните, и се засмя. — Освен това, не бива да излагам мамчето.
Приличаше на нея. Никой не би могъл да отрече, че е одрал кожата й. Но когато се усмихваше, Роз сякаш виждаше баща му.
— Не можеш да се мериш с мен, приятел. Колко ще изминеш?
— Ти колко пробяга?
— Пет километра.
Чаровно й се усмихна.
— Аз ще пробягам шест.
Закачливо докосна бузата й, когато мина покрай нея.
— Трябваше да кажа седем само за да те ядосам — засмя се тя, забави темпото и постепенно премина в ходене.
Мъглата около къщата се разсейваше. „Слава богу, че свърших за днес“, помисли си Роз. Заобиколи, за да влезе оттам, откъдето бе излязла.
Къщата все още изглеждаше тиха и спокойна. И тайнствена.
Вече бе взела душ и се бе облякла за работа, когато чу първото раздвижване.
Момчетата на Стела се подготвяха за училище, а Лили настояваше да получи закуската си. „Приятни звуци“, каза си Роз. Характерни звуци за къща, обитавана от семейство, които й бяха липсвали.
Разбира се, само преди две седмици домът й бе пълен. Всичките й синове бяха пристигнали за рождения й ден. Остин и Мейсън щяха да дойдат отново за Коледа. Една майка на пораснали синове не би могла да иска повече.
Докато бяха малки, неведнъж бе копняла за малко тишина. Само час пълно спокойствие, който да прекара отпусната в гореща вана.
После беше имала много свободно време. Безкрайна тишина и пустота. Затова прибързано се бе омъжила за хитър кучи син, който се домогваше до парите й, за да впечатлява с тях празноглавите кукли, с които й изневеряваше.
„Не мога да променя миналото“, напомни си Роз. Нямаше смисъл да се терзае заради него.
Влезе в кухнята, където Дейвид вече бъркаше нещо в купа и въздухът беше изпълнен с аромат на кафе.
— Добро утро, красавице. Как е моята любимка?
— Чудесно. — Роз си взе чаша от бюфета. — Как мина срещата снощи?
— Обещаващо. Той си пада по мартини и филмите на Джон Уотърс. Ще му се обадя отново този уикенд. Седни. Ще направя пържени филийки.
— Пържени филийки? — Бяха нейна слабост. — За бога, Дейвид, току-що пробягах пет километра, та задникът ми да не увисне до коленете, а ти ме изкушаваш с пържени филийки.
— Имаш страхотен задник, който никога няма да увисне.
— Да се надяваме — промърмори тя, но седна. — Разминах се с Харпър в края на алеята. Ако разбере какво е менюто, ще започне да души до задната врата.
— Ще направя предостатъчно.
Роз отпи глътка кафе, докато той загряваше олио в тигана.
Беше красив като филмова звезда, само с година по-голям от Харпър, и една от насладите в живота й. Като малък бе тичал из тази къща, а сега въртеше цялото домакинство.
— Дейвид… тази сутрин на два пъти се сетих за Брайс. Какво мислиш, че означава това?
— Означава, че трябва да хапнеш пържена филийка — отвърна той, докато топеше дебели парчета хляб във вълшебната си смес. — Може би те наляга предпразнична тъга.
— Изритах го точно по Коледа. Мисля, че е заради това.
— Весело беше, докато онзи мръсник зъзнеше навън. Жалко, че колелата не беше мразовита — добави Дейвид. — Да бяха завалели ледени късове.
— Ще ти задам един въпрос, който никога досега не съм ти задавала. Защо не ми каза колко го презираш?
— Може би поради същата причина, поради която ти не ми каза, че ненавиждаш безработния актьор с престорен британски акцент, по когото бях хлътнал преди няколко години. Защото те обичам.
— Добра причина. — Беше запалил камината и тя се настани до нея, продължи с наслада да пие кафе и се почувства спокойна и уверена. — Знаеш ли, ако можеше да станеш с двадесет години по-стар и хетеросексуален, щяхме да живеем в грях. Мисля, че би било чудесно.
— Сладурана. — Дейвид плъзна филийките в тигана. — Ти си единственото момиче на света, което би ме изкушило.
Роз се усмихна и се подпря с лакът на масата.
— Слънцето изгрява — каза тя. — Ще бъде хубав ден.
Хубав ден в началото на декември означаваше оживление в градинарския център. Роз се оказа много заета и се радваше, че не е устояла на изкушението, поднесено й от Дейвид на закуска. Пропусна обяда.
В оранжерията имаше цяла маса касетки с разсад. Вече беше отбелязала твърде младите за разсаждане растения. Сега се залови с онези, които смяташе за готови.