— Той не ме ухажва, за бога! Откъде ти хрумна… отидохме заедно на колежански баскетболен мач и на вечеря.
— Мисля, че е хлътнал по теб.
Роз втренчи поглед в сина си и този път вдигна и двете ръце към слепоочията си.
— Завива ми се свят — иронично каза тя.
Харпър се приближи, прегърна я и я притегли към себе си.
— Не бих понесъл отново да те видя да страдаш.
— Брайс просто нарани гордостта ми.
— Това е смъртоносна рана за всеки от рода Харпър. Беше жестоко от негова страна. Не мисля, че Мич би го сторил, поне не и съзнателно.
— Значи го одобряваш?
Той се усмихна, когато Роз наклони глава, очаквайки отговор.
— Това е подъл въпрос, а майка ми не е отгледала глупаци. Ако отвърна „да“, ще ми натякваш, че не се нуждаеш от одобрението ми. Затова просто ще кажа, че го харесвам. Много.
— Голям хитрец си, Харпър Ашби. Знаеш ли какво — потупа го по гърба тя и се отдръпна на крачка от него, — можеш да ми помогнеш малко. Искам да подготвя по двадесет чувалчета от всеки размер.
— Мислех, че Руби ще свърши това.
— Промених решението си. Малко проста и монотонна работа ще ти даде време да осъзнаеш собствените си грешки.
— Пък уж аз съм бил хитрец.
— Ако някой ден успееш да ме надхитриш, малкият, ще си помисля, че е време да отида в старчески дом. Да започваме.
След работа Роз се прибра у дома и влезе направо на втория етаж, за да се измие. Плахо прегледа купчината писма и сметки на бюрото си. Не можеше да се каже, че изпита облекчение, когато не откри нищо необичайно. Знаеше, че е неизбежно да последва нов удар.
След развода бе изтърпяла подобен тормоз, а после бе настъпил дълъг период на спокойствие. Предполагаше, че тогава е водел друга жертва за носа и е бил твърде зает да използва козовете си, за да се занимава с бившата си съпруга.
Тогава бе издържала, щеше да издържи и сега. Докато се обличаше, телефонът зазвъня. Вдигна на третия път, предполагайки, че Дейвид е зает с нещо друго.
— Добър вечер. Мога ли да разговарям с Розалинд Харпър?
— На телефона.
— Госпожо Харпър, обажда се Дерек от галерия „Каринттън“ в Ню Йорк. Потвърждаваме, че утре ще ви доставим картината на Вергано.
— Не мисля, че е добра идея, Дерек. Не съм поръчвала нищо от вашата галерия.
— Творбата на Кристина Вергано, госпожо Харпър. Представителят ви разговаря лично с мен миналата седмина.
— Нямам представител.
— Госпожо Харпър, много съм объркан. Цената вече е заплатена от вашата банкова сметка. Вашият представител твърдеше, че сте много впечатлена от картината и държите да я получите веднага щом изложбата приключи. Доста хора проявиха интерес към нея, но вече бе продадена на вас…
Роз разтърка тила си, където усещаше силно напрежение.
— Струва ми се, че и двамата имаме проблем, Дерек. Ще ви съобщя лоша новина.
Обясни му положението накратко и неволно закрачи докато говореше. Отново почувства главоболие.
— Това е ужасно.
— Да — съгласи се тя, — разбира се. Съжалявам за неудобството, което е било причинено на вас и галерията ви. Бих искала просто от любопитство да чуя заглавието на картината.
— Вергано има въздействащ, динамичен стил. Тази творба е с маслени бои върху платно и издава уникален почерк. От серията „Кучки“. Наречена е „Неотразимата кучка“.
— Разбира се — отбеляза Роз.
Предприе вече познатите стъпки: да се обади на кредитната компания и на адвоката си, а след това да съобщи с писма за инцидента.
После взе аспирин и слезе в кухнята да си налее голяма чаша вино.
Намери бележка от Дейвид, оставена върху плота.
Имам среща със страхотно гадже. Превъзходната лазаня е във фурната. Хейли и бебето отидоха у Лоугън със Стела и момчетата. Ще боядисват и после ще си устроят купон. Има предостатъчно лазаня за двама. Доктор Сладур е в библиотеката. Само препечи хляба, сипи салата — в хладилника е — и си готова. Buon appetito!
Дейвид.
P.S. Заредил съм подходяща музика в CD плейъра. Моля те, сложи онези обувки „Джими Чу“ поне тази вечер.
— Добре. — Тя забеляза подредените в кухненския ъгъл луксозни съдове, дебелите свещи на масата, бутилката минерална вода „Сан Пелегрино“, бледозелените чаши. На плота се мъдреше бутилка добро италианско вино. — За лазанята — чудесно, но няма да сложа онези обувки, за да се измъчвам, докато ям.
Доволна, с удобните сиви вълнени чорапи, които по навик носеше у дома, тръгна към библиотеката.
Той седеше на масата, с очила и памучен пуловер с емблемата на „Мемфис Тайгъро“. Пръстите му препускаха по клавишите на лаптопа. На бюрото имаше голяма бутилка вода, несъмнено донесена от Дейвид. Навярно не бе оставил Мич на мира, докато не го бе убедил да пийва по глътка от нея между чашите кафе.