— Разговарям с хората. И нея ли подгони с култиватора?
По лицето й пробяга лека насмешка.
— Значи разговаряш с хората?
— Това е част от работата.
— Предполагам. Не, не съм я подгонила с култиватора, както градинарите. Впрочем не беше култиватор, а най-обикновени ръчна косачка, която не може да нанесе сериозна телесна повреда на никого. Ако не бях толкова бясна и разсъждавах по-трезво, щях да грабна ножиците за подрязване, с които онези идиоти обезобразиха мимозите ми. Поне щях да надупча задниците им, преди да офейкат.
— Ножици. Онези големи…
Мич имитира движения на ножица е ръце.
— Да, точно така.
— Ох! Да се върнем на братовчедка ти. Защо я изрита?
— Защото преди години я поканих, за което все още съжалявам, на семейно барбекю, а тя започна да нарича синовете ми „малки хулигани“ и без заобикалки заяви, че ако имали по-отговорна майка, щели редовно да отнасят по някой шамар за държанието си. Нарече Харпър „роден лъжец“, когато той забавляваше по-малките си братовчеди с истории за Печалната невеста, и му нареди да млъкне.
Мич наклони глава.
— И все още е жива?
Страните й бяха поруменели от гняв, но забележката му я накара леко да се усмихне.
— И по-рано не хранех особени симпатии към нея, защото постоянно критикуваше родителските ми подходи, поддържането на къщата, начина ми на живот и понякога морала ми. Но никой няма право да стои на моя територия и да обижда децата ми. Макар и мисълта за убийство да не ми беше съвсем чужда, познавайки жертвата си, реших, че доживотна забрана да посещава Харпър Хаус е по-жестоко наказание.
— За пореден път се убеждавам, че не си поплюваш. Това ми харесва.
— Добре, защото вече е твърде късно да се променя. Но докато вървеше към вратата, тя прокле името ми и деня, в който къщата е попаднала в некадърните ми алчни ръце.
— Симпатяга. Ще й пиша утре.
— Само не споменавай, че работиш за мен.
— Няма да е трудно да ме разкрие.
— Вярно е, но ще е по-добре да не ме споменаваш. Има ли още нещо, което искаш да споделиш?
— Не, поне за момента не се сещам. Освен че се питам как можеш да работиш цял ден и все пак да изглеждаш прелестна.
Роз помълча няколко секунди и кимна.
— Разбира се, че няма да ми кажеш.
— За кое?
— За посещението на сина ми при теб снощи.
— О! — Тя не откъсваше поглед от лицето му и забеляза изненадата, която се изписа върху него, докато той забърсваше стъклата на очилата в пуловера си. — Казал ти е?
— Да. Беше ядосан и е постъпил импулсивно.
— Като да грабне косачка вместо градинарски ножици.
Роз се засмя.
— Почти същото. И двамата имаме ужасно избухлив характер. Налага се да полагаме усилия, за да се владеем, невинаги успяваме. Бих искала да се извиня за държанието му.
— Не мога да приема извиненията ти.
Долови в очите й отчаяна молба, нещо, което му се стори необичайно за нея.
— Мич, зная, че е преминал границата, но той е млад и…
— Не ме разбра правилно. Не мога да приема извиненията ти, защото не са необходими. От никого от двама ви. Синът ти е загрижен за теб.
— Нямам нужда от ничия загриженост.
— Може би, но това не би възпряло човек, който държи на теб и е готов да те закриля. Поговорихме, постигнахме взаимно разбирателство и това е всичко.
— И не желаеш повече да го обсъждаш?
— Беше между него и мен.
— Въпрос на мъжка чест.
— А ти не възнамеряваше да ми кажеш за тормоза, на който си подложена.
Роз се сети за обаждането от Ню Йорк, но запази спокойствие.
— Няма смисъл да те занимавам с това. Ще се справя.
— Какво ново се е случило от снощи?
— Още една неприятна случка, но вече владея положението. Не е важно. По-точно, няма да позволя да се превърне в нещо съществено. Ако го допусна, аз ще бъда жертва, а той — победител. Няма да стана негова жертва. Никога не съм играла тази роля и никога няма да я играя.
— Ако ми разкажеш и се освободиш от част от стреса, няма да се превърнеш в жертва.
— Не съм свикнала да товаря други хора с проблемите си. Все пак благодаря за предложението.
Мич хвана ръката й и я задържа.
— Остава в сила. Следващото е за концерта на „Чикаго“ в „Орфеум“ другата седмица. Да отидем заедно, а после да вечеряме в ресторант.
— Може би ще го приема. Ухажваш ли ме, Мичъл?
Палецът му се плъзна по ръката й.
— Предпочитам да кажа, че ти предлагам романтика, Розалинд.
— Красива дума — романтика. Тактичен си и не настояваш тази романтика да прерасне в интимност.
— Ако настоявам, няма да бъде нито романтика, нито интимност. Освен това навярно вратата ще сплеска задника ми, когато я затръшнеш след мен.