— Господи! — възкликна Роз.
— Разбира се, не е наша работа — намеси се Стела и укорително погледна Хейли в огледалото.
— Разбира се, че не е — нехайно се съгласи Роз.
— Просто търсехме начин да ти кажем, че се радваме за теб. Смятаме, че Мич е страхотен, и одобряваме…
— Мили боже! — Хейли се наведе напред, доколкото позволяваше предпазният колан. — Това, което Стела се опитва да каже със своя характерен начин на изразяване, е: „Давай“.
— Не е така. Не точно. Опитвам се да кажа, с известна доза тактичност…
— По дяволите тактичността! Хей, това, че хората са малко по-възрастни, не означава, че не желаят и не заслужават толкова нежност и страст, колкото всички останали.
— О, господи! — повтори Роз.
— Ти си красива и секси — продължи Хейли. — Той е много привлекателен. Струва ми се, че сексът е… Нали тя не разбира? — Прехапа устни и погледна към Лили, заета да играе с пръстчетата си. — Чела съм теории, че бебетата възприемат всички дразнения, включително гласове и думи, запечатват ги в подсъзнанието си и след време най-неочаквано ги изстрелват.
Взе торбата с пелените за смяна и слезе от колата в дъжда. Изтича до другата врата, разкопча каишките на Лили и метна одеялце върху главата й.
— Не казвай нищо интересно, преди да се върна, моля те.
Когато тя се втурна към къщата, Роз издаде прочувствена въздишка.
— Понякога това момиче ме кара да се чувствам стара и изостанала, а друг път млада и зелена, сякаш съм на осемнайсет.
— Напълно разбирам какво имаш предвид. Знам, че звучи, сякаш се бъркаме в личния ти живот, но го правим само защото те обичаме. Освен това се питахме кога отношенията ви с Мич ще стигнат до този етап.
— Питали сте се значи.
Стела направи гримаса.
— На шега си зададохме този въпрос един ден.
— Не е зле да ви осведомя дали бих искала подобни шеговити разговори на тази тема.
— Разбира се.
Хейли дотича обратно и рязко отвори вратата. Стела прочисти гласа си, многозначително поклащайки глава. Чу въздишката й на негодувание зад гърба си, докато потегляше от отбивката край пътя, и весело заговори:
— Е, обмислих няколко идеи за излагането на чувалите с пръст за саксии.
„Животът ми не се е променил — напомни си Роз — само защото съм легнала е привлекателен мъж“. Животът продължаваше с всички задължения и дейности, досадни и приятни.
Когато тръгна за ежемесечната сбирка на градинарския клуб, се запита към коя категория да я причисли.
От времето на баба й в този клуб винаги бе членувала представителка на семейство Харпър. Всъщност баба й бе участвала в основаването му през 1928-а и много от първите сбирки се бяха провели в Харпър Хаус.
Като собственичка на местния градинарски център смяташе за свой двоен дълг да поддържа тази група и да се изявява като неин активен член. Това имаше и добри страни. Обичаше да разговаря с хора, споделящи нейните интереси, и да помага за събирането на средства за благоустройствени проекти.
Но много от жените, които посещаваха сбирките, гледаха на тях само като на повод да се издокарат и възможност да разменят клюки по време на обяд.
Влезе в заседателната зала на кънтри клуба, гъмжаща като кошер от женски гласове. Четвъртити гледжосани сандъчета с оранжерийни нарциси празнично сияеха на масите с тъмнозелени ленени покривки. На подиума в единия край имаше катедра със столове за активистки на различни комитети, които щяха да изнасят доклади.
Можеше само да благодари на Бога, че в момента не председателства нито един комитет.
Когато влезе в залата, всички впериха погледи в нея и гласовете затихнаха.
Почти веднага отново се разбъбриха, но с твърде приповдигнат тон. Роз издигна леден щит около себе си и продължи към една от масите.
— Тези цветя са много красиви, нали? — Тя застана с лице срещу Джан Форестър и спокойно я погледна в очите, сякаш не забелязваше шепота и престорено шеговитото бърборене. — Приятно напомняне, че пролетта наближава. Как си, Джан?
— Добре. Чудесно. А ти, Роз?
— Много добре. Как е Куил?
Жената се изчерви.
— О, значи познаваш Куил?
— Разбира се. Предай му много поздрави от мен.
Гордостта я задължаваше да върви напред, да се смеси с хората и да размени поздрави с десетина от тях, докато стигне до каничките с кафе и чай. Този път избра студен чай вместо обичайното кафе. Гърлото й бе пресъхнало.
— Роз, скъпа, изглеждаш великолепно. — Сиси се приближи към нея, силно напарфюмирана с „Обсешън“ и усмихната до уши. — Кълна се, че не познавам друга жена, която да се облича толкова добре. Как се нарича цветът на костюма ти?