— Той ме предупреди, че ще започнеш да настройваш хората против мен.
— Защо да го правя? — попита Роз с безразличие. — Можеш да вярваш, в каквото искаш. Лично аз нямам желание повече да разговарям на каквато и да е тема с теб.
— Имам същото право да бъда тук, както и ти.
— Разбира се.
Роз тръгна към една маса в другия край на залата да допие чая си.
Последваха няколко секунди тихи шушукания, а Манди побягна от стаята, обляна в сълзи. Няколко жени хвърлиха злобни погледи към Роз и затътриха крака след нея.
— Господи! — възкликна Роз, когато госпожа Хагърти седна до нея. — Просто е твърде млада, нали?
— Това не е оправдание за очевидно слабоумие. И невъзпитано държане — възрази жената, вдигна поглед и кимна на Сиси, която дойде при тях. — Изненадана съм от теб.
— От мен? Защо?
— Беше пряма, както никога досега.
Сиси сви рамене и седна.
— Не мога да отрека, че обичам подобни грозни сцени — продължи госпожа Хагърти. — Правят деня ми по-интересен. Никак не харесвам Брайс Кларк. А и понякога се налага човек да бъде прям. Щеше да стане още по-интересно, ако бе зашлевила плесница на онази вироглава глупачка Манди — обърна се тя към Роз и леко докосна ръката й. — Ако искаш да си тръгнеш, ще те изпратя.
— Благодаря, но ще остана.
Роз изтърпя сбирката. Бе въпрос на достойнство и дълг. Когато се прибра у дома и се преоблече, излезе в градината да поседи на пейката си в хладната сянка и да се порадва на признаците на приближаващата пролет.
Пролетните й цветя бяха поникнали — нарциси и зюмбюли, и скоро щяха да разцъфнат. Минзухарите вече имаха цвят. Появяваха се и изчезваха толкова рано.
Загледа се в здравите пъпки на азалиите и ефирната мъгла, която забулваше форзицията.
Вече не полагаше усилия да запази самообладание и най-сетне се предаде на яростта и болката от засегнатата гордост. Позволи си да се потопи в морето на тези мрачни емоции, седейки сама в тишината.
Гневът се надигаше и отшумяваше и дишането й постепенно се успокои.
Реши, че е постъпила правилно. Смело се бе изправила срещу проблема, макар и да й бе неприятно, че се наложи да го разреши в присъствието на толкова хора. Винаги се чувстваше по-добре да влезе в битката, отколкото да избяга.
Нима Брайс си въобразяваше, че тя ще стори друго? Нима бе очаквал да избухне в плач и да си тръгне унизена да ближе раните си?
Доста вероятно. Никога не я бе разбирал.
„А Джон ме разбираше“, помисли си тя и огледа беседката, около която през пролетта и лятото за нея щяха да растат и цъфтят неговите рози. Той я бе разбирал и обичал. Поне като младо момиче.
Дали би обичал жената, в която се бе превърнала?
„Странна мисъл“, каза си тя, отметна глава назад и затвори очи. Навярно нямаше да е същата жена, ако той беше жив.
Щеше да те изостави. Всички постъпват така. Ако беше жив, щеше да ти изневерява и да те кара да страдаш. Да ходи при уличници, докато ти го чакаш. Всички мъже са такива.
Трябваше да го зная.
„Не, не и Джон“, помисли си тя и стисна клепачи, докато гласът шепнеше в съзнанието й.
По-добре е за теб, че загина, отколкото да остане жив и да съсипе живота ти. Както другият. Както онзи, с когото спиш сега.
— Толкова си жалка — прошепна Роз. — Опитваш се да опетниш паметта и честта на един почтен мъж.
— Роз… — Ръката, която докосна рамото й, я накара да подскочи. — Извинявай — каза Мич. — Говореше насън.
— Не. — Не усещаше ли студа, или той бе само в нея, сковал цялото й тяло? — Не, не спях. Просто си мислех. Откъде разбра, че съм тук?
— Дейвид каза, че те видял през прозореца да се отправяш насам. Преди повече от час. Малко е хладно да седиш навън толкова дълго. — Хвана дланта й, разтри я между своите и седна до нея. — Ръцете ти са студени.
— Добре са.
— Но ти не си. Изглеждаш тъжна.
Роз се поколеба, но си напомни, че има лични неща, които не бива да крие от него. Трябваше да му съдейства.
— Да, наистина съм малко тъжна. Тя ми говореше. В главата ми.
— Сега ли?
Мич притисна ръцете й.
— Мм! Ти прекъсна разговора ни, който всъщност представляваше старите натяквания от нейна страна, мъжете са измамници.
Той огледа градините.
— Съмнявам се, че дори Шекспир би могъл да сътвори по-твърдоглав призрак от твоята Амелия. Надявах се да се отбиеш в библиотеката поради няколко причини. Ето едната.
Приближи лицето й към своето и долепи устни до нейните.
— Нещо друго те измъчва — заяви той. — Нещо по-сериозно.
Възможно ли беше вече да я познава толкова добре? Да долавя неща, които тя успява да скрие почти от всички?