— Не, просто не съм в настроение. — Тя отскубна ръката си от неговата. — Малка женска свада по-рано днес. Мъжете не си падат по подобни драми, нали?
— Ще ми разкажеш ли?
— Не си струва усилието.
Мич опита да възрази, но явно потисна желанието си и посочи рамото си.
— Отпусни глава тук.
— Какво?
— Ето тук. — За да се увери, че ще го стори, обви ръка около талията й и я притегли по-близо до себе си. — Какво ще кажеш сега?
— Не е зле.
— Земята няма да престане да се върти само защото за минута си се облегнала на нечие рамо.
— Разбира се. Благодаря ти.
— На твоите услуги. Впрочем другата причина да се надявам да дойдеш в библиотеката бе, че изпратих писмо на братовчедка ти Кларис Харпър. Ако не отговори до седмица, ще изпратя второ. Освен това направих подробно родословно дърво на фамилията Харпър, на семействата на майка ти и съпруга ти. Попаднах на една Амелия Ашби. Не, не вдигай глава — каза той и я прямо, когато тя се опита да изправи гръб. — Няма връзка, защото открих, че е живяла и починала в Луизиана, при това твърде скоро. Отделих известно време да проуча потеклото й и да потърся връзка с твоята Амелия… освен съвпадението на имената. Но не стигнах доникъде. Размених няколко съобщения по електронната поща с правнучката на икономката, работела тук от 1887-а до 1912-а. Адвокатка е в Чикаго и беше толкова заинтригувана от това че се занимавам с проучване на родословия, че ми оказа пълно съдействие със сведения за своето. Може би съм открил ценен източник, поне в тази насока. — Мич бавно галеше ръката й.
— Свършил си доста работа.
— Повечето неща са стандартни. Но мислех и за по-необичайните страни на нашия проект. Когато се любихме…
— Към коя част от работата причисляваш това?
Той се засмя на суховатия й тон и потърка лице в косите й.
— Към графа „строго лично“, която искрено се надявам да запълня с интересно съдържание. Но имам предвид нейното… негодувание. Така би трябвало да го нарека, нали?
— Не мога да измисля по-подходяща дума.
— Тя отваряше врати с трясък, затръшваше ги, караше часовниците да бият и прочее. Ясно показваше мнението си за това, което се случва между нас, и то не за първи път, откакто отношенията ни започнаха да стават лични.
— Е, и?
— Не съм първият мъж, с когото си имала интимни изживявания в къщата.
— Не си.
— Но не си споменавала за подобно негодувание заради близостта ти с Джон Ашби и Брайс Кларк… или някого от другите мъже, с които си имала връзки.
— Защото никога преди не се е случвало.
— Добре, добре. — Мич стана и закрачи. — Живяла си в тази къща, когато сте се срещали с Джон Ашби и когато сте били сгодени.
— Да, разбира се. Това е моят дом.
— След като сте се оженили, отново сте живели главно тук, а след смъртта на родителите ти сте останали за постоянно.
Явно в главата му се въртеше нещо. Не, по-скоро вече бе направило изводи за себе си и разсъждаваше на глас, за да й покаже как е стигнал до тях.
— Прекарвахме доста време тук. Майка ми имаше крехко здраве и баща ми често не можеше да се справя сам. Когато той почина, неофициално заживяхме тук. След нейната смърт окончателно се нанесохме в къщата.
— И през цялото това време Амелия не е негодувала срещу Джон?
— Не. Престана да идва при мен, когато бях на около… единайсет, и я видях отново едва малко след като се омъжих. Вече се опитвахме да имаме деца и предполагах, че съм бременна. Една нощ не можех да заспя, излязох в градината и тя се появи. Щом я зърнах, разбрах, че наистина ще имам дете. Видях я и в началото на другите си две бременности. После чувах пеенето й, докато момчетата бяха малки.
— Съпругът ти виждал ли я е?
— Не. — Роз се намръщи. — Никога. Чуваше я, но не се е появявала пред него. Видях я и в нощта, когато той загина.
— Не си ми казала това.
— Не съм ти описвала всяка нейна проява… — Замълча и поклати глава. — Съжалявам, че не ти казах. Не съм го споделяла с никого. Твърде лично е и все още е мъчително.
— Не зная какво е да обичаш някого и да го загубиш, както ти си загубила Джон. Навярно се опитвам да надникна твърда дълбоко в душата ти, но всичко е свързано Роз. Трябва да знам, за да мога да свърша работата си.
— Когато те наех не предполагах, че ще се наложи да знаеш толкова лични неща. Почакай. — Вдигна ръка преди Мич да проговори. — Мисля, че вече разбирам — най-важното е да си изградиш цялостна представа за нещата. За хората. Слагаш снимките на таблото, за да виждаш образите им, докато добавяш малки подробности. Не мога да очаквам повече.
— Трябва да се потопя в техния свят.
— Както в света на гениалния извратен поет — кимна Роз. — Мисля, че трябва да го споделя с теб и заради това, в което се превръщаме един за друг. От друга страна, именно затова ми е толкова трудно. Не мога лесно да се сближа с някого. Да имам доверие на мъж и да желая близост.