— Къщата е моя. — Роз сниши глас и повдигна брадичката му. — Няма да боли.
— Така казват всички.
Тя почисти раните сръчно и уверено, докато Мич не откъсваше поглед от лицето й.
— Търсиш ли нещо? — попита тя.
— Питам се дали вече съм го намерил.
— Едва не е пострадало и окото ти. — По-разтърсена, отколкото би признала, Роз се наведе и докосна драскотината с устни. — Готово. — Отдръпна се крачка назад. — Ще оживееш.
— Благодаря. — Той хвана ръцете й и проницателните му зелени очи приковаха поглед в нейните. — Имам някои теории.
— Изгарям от нетърпение да ги чуя. Но първо искам да разчистя онази бъркотия и да пийна чаша вино. Голяма чаша.
— Ще ти помогна.
— Не, предпочитам да го свърша сама. Чувствам нужда.
— Трудно е за мен винаги да ме молиш да се отдръпна.
— Сигурно. — Роз прокара пръсти през косите му. — Може би ще представлява утеха за теб, ако споделя, че се отдръпваш с достатъчно увереност в себе си, а това ми носи успокоение.
— Ето още една причина да смятам, че си пасваме добре.
— Съгласна съм. Ще ти бъда благодарна, ако слезеш при другите и ми дадеш половин час да въведа ред. Ще се поуспокоя поне малко.
— Добре. — Мич се изправи. — Ще остана да пренощувам тук. Както се изрази Стела, това не подлежи на обсъждане. Имаш половин час на разположение да решиш дали ще спя при теб или в някоя от стаите за гости.
Излезе и я остави да гледа след него, смръщила вежди.
Всички се бяха събрали в кухнята. „Като семейство“, помисли си той. Заедно, в сърцето на къщата, до печката, на която къкреше нещо. Бебето лазеше по пода, двете по-големи момчета обличаха якетата си, а кучето им развълнувано подскачаше около тях.
Всички погледи се насочиха към него и след миг мълчание Стела шеговито подкани синовете си:
— Хайде, вървете. Пуснете го да потича, но далеч от цветните лехи. След малко ще вечеряме.
Последваха бързи стъпки, лай и пискливият смях на Лили, сетне момчетата и кучето излязоха и вратата се затръшва след тях.
Стела потърси ръката на Лоугън.
— Как е тя?
— Владее се, както обикновено. Поиска да остане сама за половин час. — Мич погледна Харпър. — Ще пренощувам тук.
— Добре. Мисля, че е добра идея — каза Хейли. — Колкото повече хора, толкова по-добре. Колкото и да е свикнал човек с мисълта, че в къщата му витае призрак, различно е, когато започне да го замеря с разни предмети.
— Изглежда, е замеряла главно теб — изтъкна Лоугън.
— Значи си забелязал? — Мич нехайно потърка бузата си. — Интересно, нали? В онази стая бушуваше ужасяваща ярост, но тя не бе насочена срещу Розалинд. Бих казал, че призракът съзнателно внимаваше да не я нарани.
— Ако не беше така, нямаше да й се размине. — Харпър вдигна Лили, която се опитваше да се покатери по крака му. — Не говоря за майка си.
— Ясно — кимна Мич. — Роз отправи почти същата закана.
— И сега е сама горе, защото е заявила, че това е желанието й — намеси се Дейвид, когато откъсна поглед от печката. — Всички в тази къща знаем, че когато си науми нещо, никой не може да я разубеди.
— А ние сме тук и я чакаме, защото тя командва парада — допълни Лоугън и се облегна на плота.
— Може би, но след тази случка ще се наложи да свикне понякога да отстъпва капитанското място на някой друг. Топло ли е кафето? — попита Мич и кимна към каничката.
На горния етаж Роз събираше парчетата от скъпите съкровища, които бе пазила в спалнята си. Дребни сувенири, и малки спомени, вече разбити.
„Съзнателно рушене“, помисли си тя. Това бе най-лошото. Унищожаване на ценности от егоистичен гняв.
— Като разглезено дете — промърмори тя, докато полагаше усилие да възстанови реда в своето лично пространство. — Не търпях подобно поведение от децата си, няма да го търпя и от теб. Която и да си ти, по дяволите.
Избута мебелите обратно на местата им и пристъпи към леглото, за да го оправи.
— Не забравяй това, Амелия. Не забравяй коя е господарката на Харпър Хаус.
Удивително бе колко по-добре се почувства, докато действаше, подреждаше стаята си, макар и малко опустяла, и възвръщате равновесието си.
Вече по-спокойна, стъпи във ваната. Късите й коси стърчаха, разрошени от бурята, разразила се в стаята й. „Не ми отива така“, констатира Роз. Приглади ги и набързо освежи грима си. Отново се замисли за Мич.
Чаровен мъж. Не помнеше кога за последен път е била толкова впечатлена от мъж. Интересно и показателно бе, че той настоя да остане при нея тази нощ. Не го изрече като учтива молба, а като ясно намерение. И остави на нея да реши в коя стая да спи.