Не заменяше тези спомени за нищо. Самата тя бе видяла доста от света.
Вместо да мисли за отпуск, искаше да се съсредоточи върху други идеи. Навярно беше време да открие цветарски магазин в градинарския център. Букети и украси от свежи цветя. Доставки до клиента. Разбира се това означаваше още една постройка, още материали, още персонал. Но проектът можеше да се осъществи в близките една-две години.
Щеше да прегледа някои цифри, да види дали инвестицията ще си струва.
Беше вложила значителна част от личните си авоари, за да създаде градинарския център, но тогава имаше готовност да рискува. Първата й грижа винаги бе децата да са осигурени и в безопасност, следващата — поддръжката на Харпър Хаус и запазването й за семейството.
Бе постигнала това. Въпреки моментите, в които се бе налагало да проявява голяма изобретателност, а понякога и безсънните нощи. Парите не представляваха толкова трудно разрешим проблем, както за повечето самотни родители, но все пак бяха важни.
Откриването на „В градината“ не беше просто прищявка. Бе имала нужда от свежи приходи и се бе пазарила, рискувала и хитрувала, за да ги получи.
За нея нямаше значение дали хората я смятат за богата като Крез или бедна като църковна мишка. В действителност не беше нито една от двете крайности, а успя да изгради добър живот за себе си и децата си със средствата, с които разполагаше.
Сега можеше да си позволи малка лудост и да влезе в ролята на Дядо Коледа, защото го заслужаваше.
Премина като хала през търговския център и два пъти се наложи да отнася торби с покупки до колата си. Но не видя причина да спре дотук и се отправи към „Уолмарт“, където възнамеряваше да опустоши щанда за играчки.
Както обикновено, в мига, когато мина през вратите, се сети и за десетки други неща, които нямаше да са излишни. Напълни половината количка, четири пъти се спря на пътеката между гондолите да побъбри с познати и най-сетне стигна до играчките.
След пет минути се запита дали няма да й трябва още една количка. Задържайки с мъка две огромни кутии върху купчината други покупки, сви покрай един ъгъл.
И се блъсна в друга количка.
— Извинявайте. Толкова съм… О, здравей!
Не бе виждала доктор Мичъл Карнеги, специалиста по родословия, от няколко седмици. Имаха кратки телефонни разговори и разменяха съобщения по електронната поща, но рядко се срещаха лице в лице след вечерта, когато бе дошъл в дома й. И бе видял призрака на Печалната невеста.
Струваше й се интересен човек и високо бе оценила това, че не дезертира след случилото се през пролетта.
Според нея той притежаваше всички необходими професионални качества, както и смелост, и отворено съзнание. Все още нито за миг не бе почувствала отегчение по време на разговорите им за семейната история и стъпките при разкриване самоличността на една покойница.
Сега той изглеждаше небръснат от няколко дни, което придаваше суровост на лицето му. Зелените му очи имаха уморен и измъчен израз. Косата му отчаяно се нуждаеше от подстригване.
Бе облечен почти като при първата им среща, със стари джинси и избелял памучен пуловер. За разлика от нейната, в кошницата му нямаше нищо.
— Помогни ми — промълви той с умоляващ той на човек, който се държи за ръба на пропаст само със запотените си, треперещи пръсти.
— За какво?
— Шестгодишно момиченце. Рожден ден. Отчаян съм.
— О! — Роз усети, че мелодичният му глас, който се лееше като топъл бърбън, й харесва дори когато издава паника. Нацупи устни. — Чие дете е?
— Моя племенница. Неочаквано, късно бебе на сестра ми. Добре че имаше благоразумието първо да роди две момчета. Лесно се справям с тях.
— Е ако момиченцето е истинска малка госпожица… Той издаде звук, сякаш ръбът на пропастта е започнал да се рони. — Добре, добре — Роз махна с ръка, остави своята количка и тръгна по пътеката — Можеше да си спестиш стреса като попиташ майка й.
— Сестра ми все още ми е сърдита, защото миналия месец забравих рождения й ден.
— Разбирам.
— Всъщност миналия месец забравих почти всичко, включително и името си няколко пъти. Казах ти, че правя последна редакция на книгата. Крайният срок наближаваше. Господи, тя е на четиридесет и три. И една. Или може би и две. — Безпомощно потърка слепоочията си. — Нали вашата порода престава да празнува рождените си дни на четиридесет?
— Преставаме да ги броим, доктор Карнеги, но това не означава, че не очакваме подходящ подарък по повода.
— Ясно — отвърна той, докато Роз оглеждаше рафтовете. — Щом отново ме наричаш „доктор Карнеги“, предполагам, че си на нейна страна. Изпратих цветя — добави той малко обидено и от това устните й трепнаха. — Е, със закъснение, но все пак изпратих. Двадесет и четири рози. Но тя отказва да ми прости. — Пъхна ръце в джобовете си и се намръщи при вида на кукла „Барби в Малибу“. — Не можах да им отида на гости за Деня на благодарността. Нима това ме превръща в демон от ада?