— Знаеш ли какво си помислих, когато видях Роз за първи път?
— Какво?
— Че искам да изглеждам като нея, когато стана на нейните години. Господи, колко искам!
Роз влезе в кухнята и веднага се отправи към каничката с кафе. След като си наля, целуна Дейвид, който бе застанал до печката и приготвяше прочутия си горещ шоколад.
— Момчетата навън ли са?
— Играят на гоненица с Паркър, за да изразходят малко енергия и да имат място за шоколада. Другата ми гостенка, както виждаш задряма.
Роз се усмихна и кимна към високото столче, където Лили спеше, отпуснала глава на свалената облегалка.
— Като кукличка е, а ти си истинско съкровище, щом нямаш нищо против да наглеждаш три деца, докато майките им си бъбрят с мен.
— Правим каквото можем. Трябваше да споменеш какви ги е говорила онази слабоумна кучка.
— Помниш ли някога да не съм се справила с някоя слабоумна кучка?
— Не помня да не си се справила с каквото и да било, но все пак трябваше да споменеш. Как иначе да разбера на кого да направя вуду магия?
— Не се безпокой, Брайс е достатъчно наказание за нея.
— Не очаквай да я съжалявам.
— Сама да носи кръста си.
— Вечерята ще бъде готова след около час — извика Дейвид преди тя да излезе от стаята. — Има няколко телефонни съобщения за теб. На секретаря ти са и не ги прослушах.
— Ще ги чуя горе.
Роз взе кафето със себе си и свали обувките на прага на стаята си. После натисна бутона на телефонния секретар.
„Роз, не исках да те безпокоя на работа“.
— Приятен глас имате, доктор Карнеги — каза си тя и седна на ръба на леглото да го послуша с наслада.
„Днес с Джош ще хапнем пица у дома. Забравих да ти кажа. Иска ми се да мисля, че ще ти липсвам, и обещавам да наваксаме пропуснатото утре, като те заведа на ресторант. В който пожелаеш, само ми кажи. Освен това днес свърших малко работа, за която бих искал да поговорим. Ще дойда около дванайсет. Ако не се намерим, обади ми се на мобилния телефон. Ще мисля за теб“.
— Чудесно е да го зная. Чудесно.
Следващото съобщение прекъсна бленуването й.
„Госпожо Харпър, обажда се Уилям Ролс от кънтри клуб «Ривърбенд». Получих писмото ви тази сутрин и съжалявам, че не сте доволна от услугите ни и не желаете повече да членувате в нашия клуб. Признавам, че съм изненадан и дори смаян от оплакванията ви, за които се надявам да поговорим лично. Ценим партньорството ви в продължение на много години и прекратяването му ще бъде голяма загуба за нас. Ако имате желание да обсъдим въпроса, можете да се свържете с мен по всяко време, на който и да е от изброените номера. Отново изразявам искрено съжаление“.
Роз остана неподвижна, докато изслуша цялото съобщение. Когато свърши, затвори очи.
— Мамка ти, Брайс!
След час не само вече бе разговаряла с Уилям Ролс и го бе уверила, че не е недоволна и не е писала оплаквания, а и разполагаше с получено по факс копие от въпросното писмо.
Пламналата й глава бе на път да експлодира.
Отново нахлузваше обувките си, когато пристигна Хейли, с бебето на ръце.
— Дейвид каза, че вечерята… Какво има, какво става?
— Искаш да знаеш какво става? Ще ти кажа. — Роз грабна писмото от леглото, където го бе хвърлила. — Ето какво. Онова жалко безгръбначно влечуго отново подлага търпението ми на изпитание.
— „Допускането на лица с недостойно потекло и смесена расова принадлежност…“ — започна да чете Хейли, опитвайки се да държи листа далеч от ръчичките на Лили. — „Назначаване на служители със съмнителен морал. Недопустима фамилиарност между персонала и членовете, обслужване под всякаква критика“. — Очите й изглеждаха огромни, когото ги вдигна към лицето на Роз. — Не си го писала ти.
— Разбира се. Ще го занеса на Брайс и що го натъпча в лъжливото му гърло.
— Не.
Хейли препречи пътя й с толкова енергично движение, че Лили се засмя и заподскача, очаквайки нова игра.
— Не? Какво „не“? Не мога повече да търпя това. Край! Ще приключа с него веднъж завинаги.
— Не можеш. Твърде ядосана си, за да ходиш където и да е. — Никога не бе виждала Роз толкова гневна, а определението на Стела „малко страховита“ сега бе повдигнато на безкрайно висока степен. — Не разбирам много от тези неща, но залагам месечната си заплата, че се е надявал именно на това. Трябва да поседнеш.
— Ще насиня топките му с ритници.
— Да, би било страхотно. Проблемът е, че го очаква и навярно ще ти устрои капан да те арестуват за побой. Той те разиграва, Роз.
— Мислиш, че не го зная? — Разпери ръце и се завъртя, търсейки нещо, което да ритне или да удари с юмрук. — Мислиш, че не зная какво цели онова копеле? Няма повече да стоя тук и да не предприемам нищо.