Сенките отново затрептяха и мъжът прие образа на Джон. Нейният съпруг, първата й любов. Бащата на синовете й.
— Нима мислиш, че аз съм ти бил верен, жалка глупачке?
— Джон! — Болката почти я накара да падне на колене. — „Толкова млад — помисли си. — Толкова жив“. — О, господи! Джон!
— „О, господи! Джон!“ — изимитира я той, а жената в прегръдката му издаде чувствен стон. — Исках синове, нали? Ти не беше нищо друго, освен кобила за разплод. Ако имах повече късмет, щях да остана жив и да те изоставя. Щях да взема това, което е важно за мен — синовете си, и да те захвърля.
— Това е лъжа.
— Всички лъжем.
Когато зазвуча смехът му, Роз притисна длани към ушите си. Сякаш усещаше удари с юмрук по цялото си тяло, по сърцето си, докато се олюля и се свлече на колене.
Чу неудържимите си ридания, които заглушиха отварянето на вратата и уплашения вик зад гърба й. Нечии силни и закрилнически ръце я обгърнаха. Долови аромата на сина си.
— Мамо, какво има? Пострадала ли си? Мамо?
— Не, не! — Притисна го, потърка лице в рамото му и положи усилия да спре сълзите. — Добре съм. Не се тревожи. Просто…
— Не си добре и не ме успокоявай. Кажи ми какво има. Разкажи ми какво се случи.
— Почакай само минута. — Облегна се на него и се остави да я залюлее там, на земята, докато топлината му стигна до вледенените й кости. — О, Харпър, кога стана толкова голям и силен? Моето бебе.
— Трепериш. Нямаш треска, а си уплашена.
— Не съм уплашена. — Роз въздъхна дълбоко. — Само малко травматизирана.
— Ще те отведа у дома. Там ще ми разкажеш.
— Да така е най-добре. — Тя леко се отдръпна назад и изтри сълзите си. — Точно сега не желая да виждам никого. Още по-малко някой да ме вижда. Просто съм потисната Харпър. Предполагам, че изглеждам отчаяна.
— Не се безпокой. Искаш ли да те нося на ръце?
— О! — В очите й отново запариха сълзи, но от умиление — Милото ми момче. Не, мога да вървя. Първо ми кажи нещо. Тук всичко е, както беше преди, нали? Както би трябвало да бъде?
Доловил напрежение в гласа й, той огледа оранжерията.
— Всичко е наред.
— Добре, добре. Да тръгваме към къщи.
Позволи му да я води през дъжда, между постройките, и изпита облекчение, когато се качи в колата му.
— Просто се отпусни — нареди Харпър и се наведе да закопчае предпазния й колан. — Ще си бъдем у дома след минута. Трябва да се стоплиш.
— От теб ще излезе добър татко.
— Какво?
— Грижовен си… може би защото си градинар. Не само знаеш как да се погрижиш за някого, а наистина го правиш. Господи, последните два дни бяха ужасни.
— Да не би с Мич да сте се скарали за нещо?
— Не. — Роз остана със затворени очи, докато той шофираше, но устните й леко трепнаха. — Не бих изпаднала в истерия заради някаква дребна кавга. Мисля, че само далеч по-жесток удар би ме разстроил.
— Никога не съм те виждал да плачеш така, освен когато татко загина.
— Не се е случвало. — Изчака, докато колата зави и Харпър Хаус се разкри пред погледа й. — Искал ли си някога да се откажа от тази къща?
— Не. — Погледът му издаде искрено изумление. — Разбира се, че не.
— Добре. Радвам се да го чуя. Не знам дали бих го направила дори заради теб.
— Имението е наше и винаги ще бъде.
Харпър паркира, слезе и изтича към нейната врата, преди да я отвори.
— Просто съм малко разтърсена, Харпър. Не съм смъртоносно ранена.
— Ще те заведа направо в стаята ти, за да облечеш сухи дрехи. Ще ти донеса бренди.
— Харпър ще прозвучи глупаво, но не съм готова да вляза там.
— Ще ти донеса дрехи. Можеш да се преоблечеш в стаята на Дейвид.
— Благодаря.
„Дори не попита защо — помисли си Роз с възхищение. — Дори за миг не се поколеба. Какъв мъж съм отгледала“.
— Върви при Дейвид — настоя той. — Кажи му, че аз съм наредил да ти налее бренди и горещ чай.
— Тъй вярно.
Преди тя да продължи към стълбището, Мич излезе от библиотеката.
— Стори ми се, че чух вратата, ослушвах се за… — Замълча, когато се приближи, и ускори крачките си към нея.
— Какво има? Болна ли си? Нарани ли се?
— Не. Нима изглеждам болна?
— Бледа си като платно и си плакала. Какво има? — Погледна над главата й към Харпър. — Какво се е случило?
— Точно сега не желае да вижда никого — каза Харпър.
— Няма нищо. — Роз стисна ръката на сина си. — Наистина го казах — потвърди тя, — но след като се опомня малко, ще искам час по-скоро да го споделя и с двама ви… и с трима ви, защото предполагам, че Дейвид е в кухнята.
— Трябва да облече сухи дрехи — настоя Харпър. — Аз ще ги донеса. А ти можеш да отидеш с нея при Дейвид и да й налееш бренди.