— Едва ли си е тръгнала с тях.
— Не и онзи път. Не държах на проклетите свещници, изглеждаха грозни, но баща ми все още не бе заровен, за бога! Не мога да го забравя. Твърдеше, че тя му ги е подарила, което със сигурност не беше истина, и че ги иска от сантиментални подбуди. Вятър и мъгла, защото в сухото й тяло никога не е имало капка сантименталност.
Мич потърка лице в косите й, сякаш да я успокои, но тя долови сподавения му смях.
— О, не крий колко ти е забавно. Знам как звучи.
— Приятно е да те слушам, но да се върнем на темата. Може би е отнесла и други неща, които не си видяла.
— Не се и съмнявам. Ненаситна е като вампир. Имаше една снимка на баща ми, поставена в рамка от времето на крал Едуард, кристална ваза „Уотърфорд“, две дрезденски статуетки на пастирки. О, доста неща изчезнаха след нейни гостувания.
— Хм! — Той опря брадичка на главата й и бавно насапуниса ръката й. — Какво знаеш за онази Джейн Поулсън?
— Не много. Виждала съм я един-два пъти на сватби и погребения, но смътно си я спомням. Мисля, че беше мило момиче. Трябва да е с около двадесет и пет години по-млада от мен, ако смятам правилно.
— Напомня ми за кученце, което е било ритано толкова често, че вече се е научило да подвива опашка и да си трае.
— Щом живее с братовчедка ми Риси, представям си. Горката.
— Но явно знае нещо.
Обзета от любопитство, Роз извърна глава към него.
— Какво те кара да мислиш така?
— Изражението й, когато Кларис твърдеше, че няма никакви дневници или бележки. Сякаш се канеше услужливо да й напомни: „А онзи, който…“ Но не се осмели да го изрече. Ако съм комарджия, бих заложил цялото си състояние, че благоразумната Риси разполага с някаква ценна информация.
— Щом не желае да я сподели, по-скоро ще изгори дневниците, вместо да ти ги даде. Толкова е откачена.
— Но няма да й хрумне, ако не знае, че съм разбрал, че крие нещо и ако убедим Джейн да ни помогне.
— Какво ще направиш — ще съблазниш бедното момиче?
— Не. — Мич се наведе и целуна голото й рамо. — Ти ще го направиш. Мисля си, че момичето има нужда от приятел… и може би перспектива за нова работа. Ако успееш да се свържеш с нея без знанието на Кларис, да й предложиш нещо…
— Да я привлека да работи за мен? — Роз сви устни и обмисли идеята. — Много подло и коварно. Харесва ми.
Той плъзна ръце по гърдите й, обхвана ги и ги обля с гъста пяна.
— Надявах се да ти хареса.
— Нямам нищо против малко мръсни игри. — С дяволит блясък в очите Роз се раздвижи и се обърна с лице към него. — Да се поупражняваме — каза тя и потопи главата му.
Шестнадесета глава
Зад шума и суматохата през пролетния сезон се криеше стрес за експертка по отглеждане на растения, която освен това бе и собственичка на градинарския център. Дали е подготвила достатъчно касетки, дали подбраните многогодишни растения са подходящи?
Дали цветовете са достатъчно едри и примамливи за клиентите? Дали растенията са достатъчно здрави и силни, за да поддържат репутацията за качество, която си е създала?
Дали е заредила достатъчно кошници, саксии и сандъчета… или са твърде много?
А храстите и дръвчетата? Дали допълнителната дейност ще увеличи продажбите на растения?
Дали оцветителите за пръст, които бе започнала да предлага, ще се окажат грешка, или клиентите ще са доволни от разнообразието?
Беше поверила голяма част от отговорностите на Стела, затова бе назначила управител. Искаше да прехвърли доста подробности в някой друг отдел, но „В градината“ беше нейна рожба, носеща й всички радости и тревоги, които изживява една майка, докато детето й расте.
Изпитваше удоволствие да гледа тълпите и суматохата, клиентите, които се придвижваха с колички или касетки около масите, по чакъла и бетона, за да изберат най-подходящите цветя за градината или сандъчета за терасите си. Доставяше й удоволствие да дава съвети и препоръки и това компенсираше кратката болка, която изживяваше в началото на сезона, когато виждаше отгледаните с любов растения да поемат към новите си домове.
По това време на годината често се упрекваше за сантименталната си привързаност към всичко, което е създала. Но никога не можеше да гледа на растенията само като на продукт. Чувстваше дълбока лична връзка е всяко от тях, беше им посветила седмици, месеци, а често и години.
През първите пролетни дни тъгуваше заради раздялата. После работата я поглъщаше.