— Мисля, че сестра ти много те обича.
— Веднага ще започне да планира кончината ми, ако не купя подаръка днес и не го изпратя утре с „Федерал Експрес“.
Роз взе куклата и отново я остави.
— Това означава, че рожденият ден на племенницата ти е утре, а ти си отлагал до последния момент да изтичаш и да й купиш нещо.
Мич помълча малко, а после сложи ръка на рамото й и я погледна в очите.
— Розалинд, желаеш ли смъртта ми?
— Признавам, че не бих имала угризения. Но ще намерим нещо, ще го опаковаш и след малко ще тръгне на път.
— Да го опаковам? Всемогъщи боже, задължително ли е да се опакова?
— Разбира се. Освен това трябва да купиш хубава картичка, подходяща за годините й. Хм! Това ми харесва. — Роз потупа една голяма кутия.
— Какво е?
— Сглобяема къщичка за кукли. Виж, има елементи, които децата могат да комбинират по различни начини и да я проектират, препроектират и обзавеждат както искат. Продава се заедно с кукли и кученце. Забавно и образователно. Ценно и от двете гледни точки.
— Чудесно. Добре. Страхотно. Дължа ти живота си.
— Защо си дошъл толкова далеч? — попита тя, докато Мич сваляше кутията от рафта. — Живееш в центъра на града, където има предостатъчно магазини.
— Това е проблемът. Твърде много са. А търговските центрове? Приличат на лабиринти или кръгове на ада. Изпитвам ужас от тях. Затова си казах: „Хей, ще отскоча до «Уолмарт». Там поне всичко е под един покрив. Мога да се погрижа за подаръка на детето и…“ Какво друго се канех да купя? Сапун за пране. Да, трябва да купя сапун за пране и още нещо… записал съм си. — Извади електронен бележник. — Ето.
— Е, тогава побързай. Не забравяй фолиото, панделката и картичката.
— Почакай, почакай. — Той добави и тези неща към списъка. — Панделка. Мога да поискам да го опаковат тук, нали?
— Да, така е най-добре. Късмет.
— Не, не бързай. — Мич пъхна електронния бележник обратно в джоба си и завъртя кутията. Зелените му очи вече изглеждаха по-спокойни и съсредоточено се взираха в нея. — И без това щях да ти се обадя. Приключи ли тук?
— Не съвсем.
— Добре. Ще взема каквото ми трябва и ще се срещнем на касата. Ще ти помогна да натовариш багажа в колата си и ще те заведа на обяд.
— Наближава четири. Малко е късно за обяд.
— О! — Той нехайно погледна часовника си, за да се увери. — На подобни места човек така се увлича, че може да прекара остатъка от живота си в безцелно шляене, без да го осъзнае. Както и да е. Тогава да пийнем по нещо. Искам да поговорим за проекта.
— Добре. В другия край на улицата има заведение, наречено „При Роза“. Ще се видим там след половин час.
Но Мич я изчака на касата. За това бе нужно забележително търпение. После настоя да й помогне да отнесе чантите до колата. Хвърли поглед към вече натоварените покупки на задната седалка и си каза: „Света дево!“.
— Не пазарувам често, но изляза ли по магазините, нямам спирачка.
— Личи си.
— Остават по-малко от три седмици до Коледа.
— Моля те, не ми го напомняй. — Мич вдигна последната чанта. — Моята кола е насам. — Вяло махна наляво. — Ще се срещнем в заведението.
— Добре. Благодаря за помощта.
Неуверената му походка й подсказа, че не е напълно сигурен къде е паркирал. Би трябвало да запише и местоположението на колата си в машинката, която носеше е джоба си. Роз се усмихна на тази идея, докато шофираше към малкия ресторант.
Можеше да прости известна разсеяност. За нея това означаваше, че умът му е зает с твърде много неща и му трябва малко повече време, за да открие това, което търси. Все пак не го нае случайно. Преди това проучи Мичъл Карнеги и неговите книги. Беше добър в професията си, местен жител и макар да вземаше скъпо, не бе отказал да разкрие самоличността на един призрак.
Роз паркира и влезе в предния салон на ресторанта. Мислеше да си поръча чай с лед или кафе. Но реши, че след толкова сполучлива търговска експедиция заслужава чаша хубаво вино.
Докато чакаше Мич, позвъни в градинарския център от мобилния си телефон и предупреди, че ще закъснее, освен ако нямат нужда от нея.
— Всичко е наред — успокои я Хейли. — Сигурно си решила да изкупиш магазините.