Беше късно, децата вече се бяха нахранили и майките им се занимаваха с вечерния ритуал преди лягане.
— Понякога човек може да забрави, че къщата е пълна с хора. — Роз заби вилицата си в спагетите с кюфтенца. — Друг път се чувства, сякаш е попаднал в клетката на маймуните в зоопарка.
— И двете крайности ти харесват.
— Да. Аз съм противоречива личност. Нуждая се от уединение, иначе ставам злобна. Но ако стоя сама твърде дълго, съм мрачна. Трудно се живее с мен, имай го предвид.
— Вече съм наясно с това.
Роз замълча, задържа вилицата във въздуха за миг, остави я и избухна в сърцераздирателен смях.
— Добре.
— А ти имай предвид, че съм разпилян, често не обръщам внимание на подробности, които в момента не ме интересуват, и нямам никакво намерение да се променям.
— Зная. Е, какво искаше да обсъдиш е мен?
— Винаги има нещо, за което бих искал да поговорим.
— През първите няколко седмици на любовта мъжете говорят повече, отколкото през следващите двайсет години.
— Виждаш ли? — Мич направи жест с вилицата си, преди да увие спагети около нея. — Още една добра страна на това, че се срещнахме на късен етап от живота си. И двамата знаем доста по въпроса. Но исках да ти кажа нещо, свързано с Кларис Харпър.
— Ще развалиш апетита ми като споменаваш името й, а обичам спагети с кюфтенца.
— Отново я посетих тази сутрин, докато ти си копала в нечия градина.
— Искаш да кажеш, че си посетил трети или четвърти кръг на ада?
— Не беше чак толкова зле. Тя ме харесва донякъде. Поне ме намира за интересен и бих казал, се забавлява, като ми подхвърля троха и премълчава това, което не желае да узная.
Мич си взе от спагетите и разчупи чесново хлебче наполовина, за да го подели с Роз.
— Имам запис на касета, ако проявяваш интерес. Разказа ми интересна история — твърдеше, че я е чула от майка си — за дядо ти, когато е бил момче. Веднъж заспал в гардероба, където се затворил с кученце, родено в конюшнята. Отдавна искал домашен любимец, но майка му поставила забрана — никакви кучета в къщата. Затова го крил в стаята си около седмица, държал го в гардероба и отмъквал храна за него от кухнята.
— На колко години е бил?
— На около десет, предполага тя. Поне според това, което й е разказвала майка й. Пропълзял в гардероба с кученцето и заспал. Търсили го навсякъде, преобърнали цялата къща. Изведнъж една от прислужниците чула скимтене и открила и двамата вътре в гардероба.
— Позволили ли са му да задържи кученцето?
— Да. Думата на баща му натежала и той продължил да се грижи за него, въпреки че било помияр и не се поддавало на дресировка. Живяло близо осемнайсет години и дори тя смътно си го спомня. Погребал го зад конюшните и посадил дръвче върху гроба.
— Почакай. Баба ми ми е показвала този гроб. И дървото, под което лежи любимото му куче. Но навярно не е чувала как се е сдобил с него. Щеше да ми разкаже.
— Останах с впечатлението, че Кларис сподели това, за да ме убеди, че малкото братче на майка й е било разглезено от баща си.
— Не се и съмнявам — отвърна Роз.
— Научих и още нещо. Джейн почива всяка сряда. Или поне в сряда следобед. Обича да ходи в „Дейвис Кид“, да обядва в кафенето и да разглежда книгите.
— Така ли?
— Всеки, който иска да поговори насаме с нея, може да я открие там. — Утре е сряда, така че следобед ще бъде свободна.
— Напоследък все не намирам време да отскоча до тази кафе книжарница.
— Е, този път ще намериш.
Роз се съмняваше, че без описанието на Мич би познала Джейн Поулсън. Видя младата жена с кестеняви коси, старомодно облекло и тъжно лице да влиза в кафенето и веднага да се отправя към бара.
Поръча бързо — като човек, който рядко променя навиците си, седна на маса в ъгъла и извади от чантата си евтин роман.
Роз изчака една минута и тръгна към нея.
— Джейн? Джейн Поулсън? — приветливо каза тя, преструвайки се на леко озадачена, и видя момичето да потръпва, преди да вдигне поглед. — Много се радвам да те видя. — Без да чака покана, се настани на другия стол. — Минаха… не мога дори да си спомня колко години. Аз съм братовчедката Розалинд. Розалинд Харпър.
— Да… зная. Здравей.
— Здравей. — Роз докосна ръката й, седна и отпи от кафето си. — Как си, откога си в града? Разкажи ми всичко.
— Добре съм. Сега… живея тук.
— Така ли? Тук, в Мемфис? Това е страхотно. Надявам се, че и вашите са добре.
— Да. Всичко е наред. Всички са добре.
— Радвам се да го чуя. Предай много поздрави на майка си и баща си, когато им се обадиш. Какво правиш в Мемфис.