— Ами… — Джейн замълча, докато сервираха купичката супа и малкия сандвич, който бе поръчала. — Благодаря. А… братовчедке Розалинд, искаш ли нещо?
— Не, само кафе.
Не можеше да го направи. Не можеше да гледа това тъжно, уплашено лице и да лъже.
— Джейн, ще бъда честна с теб. Днес дойдох специално, за да се видим.
— Не разбирам.
— Зная, че живееш при леля си и работиш за нея.
— Да. Да… И току-що си спомних, че тя ме изпрати да свърша нещо. Как можах да забравя? Трябва да тръгвам…
— Скъпа… — Роз сложи ръка върху нейната и я задържа с надеждата да й вдъхне кураж. — Знам какво е мнението й за мен, така че няма за какво да се безпокоиш. Няма да й кажа, че сме разговаряли. Не искам да имаш проблеми с нея. Уверявам те.
— Какво искаш?
— Първо, ще ти обещая, че нито една твоя дума няма да стигне до нея. Знаеш колко ме ненавижда и чувствата ни са взаимни. С Кларис не си говорим, така че няма откъде да го узнае. Второ, ще те попитам, харесва ли ти да живееш при нея?
— Търсех работа. Тя ми даде работа. Наистина трябва…
— Хм… А ако получиш друго предложение?
— Не… точно сега не мога да си позволя самостоятелно жилище. — Джейн сведе поглед към супата си, сякаш там се намираше целият свят, който не е никак приятелски настроен. — Не умея да върша нищо. Не ме бива за никаква работа.
— Трудно ми е да го повярвам, но това може да почака. Ако ти помогна да си намериш работа, която ти харесва, и апартамент, който можеш да си позволиш, би ли предпочела да останеш при Кларис?
Когато Джейн вдигна глава, лицето й бе пребледняло.
— Защо да го правиш?
— Отчасти — за да я ядосам, отчасти — защото не обичам да виждам някой роднина да страда, когато има просто решение на проблема. И пак отчасти — защото се надявам да ми помогнеш.
— Какво бих могла да направя за теб? — попита Джейн.
— При нея има неща от дома ми, от Харпър Хаус. — Роз кимна, когато видя на лицето й да се изписва едновременно уплаха и разбиране. — И двете знаем за тях. Статуетките не ме интересуват, но искам книжата. Тетрадките, писмата, дневниците. Честно казано, Джейн, дойдох с намерението да те подкупя да ги отмъкнеш заради мен. Бях готова да ти помогна да си намериш работа и жилище и да ти дам малка сума за услугата. Всъщност ще направя това за теб, без да искам нищо в замяна.
— Защо?
Роз се наведе напред.
— Тя искаше да ме съсипе. Опита се да ме манипулира, да провали живота ми, да сломи духа ми. Не й позволих. Няма да й позволя да стори същото и с теб.
— Не е виновна. Причината е в самата мен. Не мога да говоря за това.
— Тогава няма да те поучавам. — Роз се изкуши да го направи, но се възпря. — Ще ти дам номерата си. Този е на домашния ми телефон, този — на мобилния, а този — на служебния. Сложи ги някъде, където тя няма да ги намери. Сигурно знаеш, че тършува из вещите ти, когато излезеш.
Джейн кимна:
— Все едно. Нямам нищо ценно.
— Продължавай да живееш с тази нагласа и никога няма да имаш. Помисли си какво искаш и ако решиш да приемеш помощта ми, ми се обади.
— Дори ако не успея да ти помогна?
— Да. И сама ще се добера до това, което ми е нужно, тя взе неща, които ми принадлежат, и аз ще си ги върна, а ако искаш да се избавиш от нея, ще ти помогна. Без да те карам да се чувстваш задължена.
Джейн отвори уста, затвори я и бързо стана.
— Братовчедке Розалинд, може ли… да отидем някъде другаде? Тя знае, че идвам тук, и може…
— Някой да й докладва? Да, възможно е. Е, добре ще отидем другаде. Колата ми е отпред.
Роз я заведе в малка гостилница, където никой не ги познаваше и бе малко вероятно Кларис да влезе някога. Вътре се носеше мирис на скара и силно кафе.
Поръча и за двете, за да даде време на Джейн да се успокои.
— Имаше ли работа, докато живееше при родителите си.
— Мм… понякога помагах в офиса на баща си. Нали знаеш, че има фирма за подови настилки?
— Харесва ли ти работата в офис?
— Не, не ми харесва, а и не мисля, че бях добра в нея.
— А какво обичаш да правиш?
— Бих искала да работя в книжарница или галерия. Обичам книгите и изкуството. Дори имам известни познания.
— Това е добро начало. — За да я подкани да се храни, вместо само да чопли рулото с трепереща ръка, Роз взе половината от огромния сандвич, който вече бе разрязала надве, и я захапа. — Имаш ли пари?
— Спестих около две хиляди.
— Още едно добро начало.
— Забременях — промълви Джейн.
— О, скъпа! — Роз остави сандвича и докосна ръката й. — Значи си бременна.
— Вече не. — По бузите й потекоха сълзи. — Миналата година. Случи се миналата година. Аз… той беше женен. Казваше, че ме обича и че ще напусне съпругата си. Такава идиотка съм. Такава глупачка.