— Не зная как ще реагираш.
— Отровна смрадлика — каза тя и го побутна, преди да се докосне до растението. — Трябва да я изкореня. Стигнахме.
Роз приклекна и без ръкавици отстрани тревите и пръстта докато се показа камък с издълбано на ръка име.
— Сантиментално нали? Да погребе старото си куче тук и да сложи камък с името му. Сигурно е бил чувствителен човек. Иначе баба ми не би го обичала толкова много.
— Обичала го е — потвърди Мич. — Личи от снимките им заедно, които видях.
— На повечето той изглежда някак суров. Но не е бил такъв. Веднъж попитах баба си и тя каза, че мразел да го снимат. Бил срамежлив. Странно е да си представя дядо си като срамежлив мъж, привързан към кучето си.
— Тя по-открита ли беше? — попита Мич.
— О, доста. Обичаше да се среща с хора почти толкова, колкото и да работи в градината. Устройваше разточителни обеди и най-вече следобедни партита.
— Разгледах снимките. Била е елегантна дама.
— Но често нахлузваше стари панталони и ровеше в пръстта с часове.
— Като друга наша познайница. — Мич прокара ръка по косите й. — Дядо ти е роден няколко години след най-малката от сестрите си.
— Хм! Мисля, че е имало и други бременности. Баба ми е пометнала два пъти и смътно си спомням, че споменаваше как свекърва й е преживяла същото. Може би е имало и мъртвородено дете.
— А после син, роден по същото време, когато според извода ми е живяла и починала Амелия… Амелия, чийто дух витае из къщата, но не можем да докажем, че е живяла в нея, а определено не е била роднина. Пее на децата и по всичко личи, че е привързана към тях… и изпитва недоверие, дори презрение към мъжете.
Роз вдигна глава. Здрачът бързо преминаваше в мрак, а с мрака идваше хлад.
— Да. Е, и?
— Какво ще кажеш, ако детето, родено през 1892-а, е било нейно дете? Син на Амелия, а не на Беатрис Харпър?
— Това е много крайна теория, Мичъл.
— Така ли? Може би. Все пак е само теория, отчасти основана на разсъждения напосоки. Но не е невъзможно.
— Щях да съм чувала. Щеше да има слухове, които да се предадат на поколенията.
— Как? Защо? Ако главните действащи лица внимателно са пазели тази тайна? Богат и влиятелен мъж, който копнее за син… и плаща, за да се сдобие с наследник. Все още се случва, по дяволите!
— Но… — Роз се изправи. — Как ще скрият подобна измама? Не става дума за законно осиновяване.
— Не. Опитай се да следиш мисълта ми поне за минута не е ли възможно Реджиналд да е платил на млада жена може би с добро потекло и интелигентна, но изпаднала в беда. Издържа я, осигурява й прилично жилище и взема детето й, ако е момче.
— А ако се роди момиче, парите му отиват на вятъра?
— Риск. Другата версия е да е забременяла от самия него.
— И съпругата му да е приела копелето и да го е отгледала като свой син и наследник на имението?
— Той е държал кесията с парите, нали?
Роз остана неподвижна, разтривайки ръцете си.
— Много жестока теория.
— Да. Може да е бил влюбен в Амелия и да е възнамерявал да се разведе със съпругата си и да се ожени за нея. Може да е починала при раждането. Или е било просто бизнес сделка… или нещо подобно. Но ако детето, Реджиналд Харпър-младши, е син на Амелия, това обяснява някои неща.
— Например?
— Не е наранила нито теб, нито някого другиго от рода ти. Ако причината е, че си нейна плът и кръв? Нейна наследница? Правнучка?
Роз се отдалечи от малкия гроб.
— Тогава защо духът й витае в къщата? В имението? Да не предполагаш, че е родила тук? В Харпър Хаус?
— Възможно е. Или че е гостувала, или пък е живяла тук известно време, например като детегледачка, което също не е безпрецедентно. Умряла е тук — по един или друг начин.
— По един или…
Гробът не беше малък и нямаше камък с име. Зееше отворен, тъмен и дълбок.
Те стоеше над него, над зиналата паст в земята и виждаше смъртта. Трупа с раздърпана мръсна рокля, плътта полуоголените кости. Мирисът на гнилоч пропълзяваше по тялото й като рояк тлъсти бръмчащи пчели, които жилеха очите й, гърлото й, корема й.
Земята беше влажна и хлъзгава. Отгоре се стелеше лека воняща мъгла, която оставяше грозни сивкави следи в пръстта и мократа трева.
Заби лопатата, напълни я с пръст и трева и я изсипа в гроба.
Очите на мъртвата се отвориха и засвяткаха от ярост и злоба. С протегната нагоре ръка, чиито кости стърчаха през гниещата плът, опита да се надигне.
Роз подскочи и заудря по ръцете, които я държаха.
— Спокойно, спокойно. Само дишай. Бавно и дълбоко.
— Какво стана?
Отново отблъсна ръката на Мич и в този миг осъзна, че лежи на земята, с глава в скута му.
— Ти припадна.
— Не. Никога в живота си не съм припадала.