— Значи ти е за първи път. Стана бледа като платно и обърна очи. Хванах те, преди да се строполиш. Беше в несвяст само минута. — Мич леко потръпна и долепи чело до нейното. — Най-дългата минута в живота ми. — Пое си дълбоко дъх, после още веднъж. — Ако вече си добре, имаш ли нещо против да поседя така, докато се успокоя?
— Беше ужасно.
— Не исках да те разстроя. Само изложих една теория. Да се прибираме.
— Нима мислиш, че съм припаднала, защото ми каза, че може дядо ми да е бил незаконно дете? За бога! За каква ме вземаш? Не съм малодушна глупачка, която поставя под съмнение собствената си самоличност заради деянията на предците си. Зная коя съм, по дяволите!
Руменината й се бе върнала и в очите под дългите мигли се четеше раздразнение.
— Тогава ще ми разкажеш ли… — Този път неговото лице стана бледо като восък. — Господи Роз, да не си бременна?
— Опомни се. Преди няколко минути ме наричаше баба, а сега си шокиран, защото си въобразяваш, че съм бременна. Няма да даря никого от двама ни с късна рожба, така че се успокой. Мисля, че беше някаква магия.
— Ще споделиш ли каква?
— В един миг говорех, а в следващия стоях… не знам къде, но стоях надвесена над отворен гроб. Тя лежеше в него. Амелия. И гледката не беше никак приятна. — Роз потръпна и отпусна глава на рамото му. Силно, добро рамо. — Не просто мъртва, а разложена. Виждах трупа, усещах миризмата. Предполагам, че тогава съм припаднала. Беше, меко казано, отвратително. Мисля, че я погребвах. Изведнъж тя отвори очи и се опита да изпълзи.
— Ако това ще те утеши, ще споделя, че на твое място и аз бих припаднал.
— Не знам дали ставаше тук. Искам да кажа, точно на това място. Струваше ми се, че не, но не съм сигурна. Идвала съм безброй пъти. Аз засадих тази японска млечка, онези олеандри, но никога досега не съм чувствала нищо странно.
— Ще рискувам с още една теория. Никога досега не си била толкова близо до разкриването на самоличността й.
— Мисля, че си прав. Налага се да копаем. — Роз се изправи. — Трябва да разберем дали е тук.
Включиха лампите и копаха до след полунощ. Мъжете, Роз, Стела и Хейли, които се редуваха да стоят при спящите деца.
Но не откриха друго — освен костите на любимото куче.
— Може да е метафора.
Роз погледна Харпър, докато на следващия ден вървяха през горичката към къщата. Много добре знаеше защо бе настоял да дойде с нея и нехайно бе обвил ръка около раменете й. Мич му беше казал, че е припаднала.
Оттогава не я оставяха насаме за повече от пет минути. „Няма да го търпя дълго“, помисли си тя. Но реши да позволи на него и другите от голямото си семейство да я поглезят един ден, преди да ги смъмри.
— Кое може да е метафора?
— Видението, което си имала. Че стоиш над отворен гроб и хвърляш пръст върху нея. — Харпър потръпна. — Не искам да ти напомням.
— Няма нищо. Кой сънуваше кошмари след онова съботно сутрешно шоу — „Страната на изгубените“?
— Господи, Слийстек! — Отново потръпна, само донякъде на шега. — Все още го сънувам. Както и да е, искам да кажа, че никога не си стояла до този гроб. Не си я погребала ти. Умряла е преди много време. Но ако приемем, че е метафора, можем да кажем, че си се опитала да разровиш гроба й… но си пропуснала или не си успяла да откриеш нещо, затова я погребваш.
— Значи всичко е в съзнанието ми.
— Може би тя го провокира. Не знам, мамо.
Роз се замисли.
— Мич има теория. Обсъждахме я, преди да припадна.
Разказвайки, обви ръка около кръста му. Спряха в края на гората и се загледаха към къщата.
— Като се замисли човек, не е твърде неправдоподобно — каза Харпър. — Винаги съм я смятал за една от нас.
— Според мен това само поражда още куп въпроси, а не ни доближава до разкриването на самоличността й. Но знам едно. Искам онези дневници повече от всякога. Ако Джейн не се справи, ще навестя Кларис.
— Искаш ли да съм рефер?
— Може би. Ако Амелия е била част от семейството заслужава да й отдадем дължимото. Не зная какво ме кара да изпитвам повече симпатия към една покойница, която е предполагаема моя роднина, отколкото към жива жена, която със сигурност е от рода ни.
— Веднъж тя ми удари плесница.
Роз застина.
— Какво е направила?
— Един ден здравата ме зашлеви, когато ни гостуваше и ме хвана да се качвам на плота в кухнята, за да стигна до кутията с бисквити. Мисля, че бях на около шест години. Удари ме, издърпа ме и ме нарече „малък лаком лигльо“.
— Защо не ми каза? Не е имала право да те докосва. Щях да я одера жива.
— А после мен — изтъкна той. — Беше ми забранила да се качвам на плота и да си вземам бисквити, без да те попитам. Затова преглътнах буцата и си замълчах.