— Ако някой е имал право да те хока и наказва, това съм била аз. Никой не може да посяга на децата ми и според моя съд няма смекчаващи вината обстоятелства. Кучка!
— Ето. — Притисна рамото й. — Сега не се ли чувстваш по-добре?
— Ще я накарам да съжалява. — Роз тръгна с него към къщата. — Знаеше, че не бива да бъркаш в кутията с бисквити, когато ти хрумне, Харпър Джонатан Ашби.
— Да, госпожо.
Тя леко го смушка с лакът.
— Не ми се усмихвай толкова самодоволно.
— Просто си помислих, че може и сега там да се намира някоя бисквитка.
— Предполагам.
— Бисквити и мляко. Звучи добре.
— Мисля, че да. Да досаждаме на Дейвид, докато ни даде няколко. Но трябва да побързаме. По-късно имам среща.
Роз знаеше кои цветове и стилове не просто й подхождат, а подчертават красотата й. Бе избрала последен модел на „Диор“ — със семпла, изчистена кройка и галещ окото златист цвят. Правият корсаж, вързан отзад, и тънките презрамки оставяха раменете и гърба й голи.
Тези рамене и гръб имаха загар. Беше се погрижила за това. Не виждаше причина да не ги покаже. Сложи диамантите на баба си — наследеното от нея колие и обици.
Знаеше, че ще съжалява, но обу сандали с висок и тънък ток, които разкриваха ноктите на краката й, лакирани в цвета на роклята.
Завъртя се пред огледалото и каза „влез“, когато някой почука на вратата.
— Роз, исках само да… — Гласът на Стела секна. — Света дево! Изглеждаш зашеметяващо.
Роз кимна към огледалото и отново се завъртя.
— Така е. Понякога просто ти се иска да ги шашнеш, нали разбираш за какво говоря? Тази вечер чувствам нужда да сторя точно това.
— Стой… стой тук.
Стела се втурна навън и Роз я чу да вика Хейли.
Усмихвайки се, взе чантата си — кой дявол я бе накарал да си купи тази смешна чантичка — и започна да слага в нея всичко, за което й хрумна, че може да се окаже нужно за вечерта.
— На всяка цена трябва да я видиш — каза Стела и отново влезе, дърпайки Хейли след себе си. — Завърти се. Да те огледаме от всички страни.
Роз послушно изпълни командата. Хейли скръсти ръце пред гърдите си.
— Това истински диаманти ли са? Зная, че е нетактично да питам, но не мога да се сдържа. Толкова са… бляскави.
— Бяха на баби ми и са много специални за мен. Стела това ми напомня, че имам нещо, което мисля, че би поискала да носиш на сватбата си. Може да мине едновременно за нещо старо, нещо назаем и нещо синьо.
Вече бе извадила кутийката от сейфа си и сега я подаде на Стела.
— Господи!
— Джон ми ги подари за двайсет и първия ми рожден ден. — Усмихна се на обиците със сапфири. — Хрумна ми, че навярно ще отиват на роклята, която си избрала, но ако не е така, няма да се обидя.
— Отиват на всичко. — Стела внимателно повдигна едно от изящните сапфирени сърца от кутийката. — Толкова са нежни, толкова… — Замълча, размаха ръка пред лицето си и седна на ръба на леглото. — Извинявай. Толкова съм… че ще ми ги дадеш.
— Ако имах сестра, бих се радвала да носи нещо мое в деня на сватбата си.
— Трогната съм и поласкана. Трябва да… поседна за няколко минути и да си поплача.
— Добре, не се притеснявай.
— Знаеш ли, традицията булката да носи нещо старо символизира връзката й със семейството — заподсмърча Хейли.
Роз докосна бузата й.
— Още нещо ценно, което знаеш. Вие стойте тук и си поплачете на воля.
— Какво? А ти къде отиваш? — попита Хейли.
— Долу. Мич трябва да дойде след малко.
— Не може! — Хейли прехапа устни и очевидно разкъсвана между изкушението да поплаче заедно със Стела и катастрофата, която трябва да предотврати, размаха ръце, сякаш се опитва да спре влак. — Трябва да почакаш, докато пристигне и бавно да се спуснеш по стълбите. Това стълбище е създадено, за да слизаш по него, така че да караш гостите си да затаят дъх.
— Не… говориш също като майка ми, която веднъж ме накара да се появя така пред кавалера ми… Слава богу, че това беше Джон и после здравата се посмяхме. Беше устроил тържество в моя чест, по случай дебюта ми в обществото. Повярвай ми, светът няма да свърши, ако го посрещна на вратата. — Закопча чантата си и хвърли последен поглед в огледалото. — Освен това има една друга традиция, която трябва да спазя. Ако не сляза при Дейвид, за да го попитам дали одобрява роклята ми, ще нараня чувствата му. В чекмеджето до леглото има носни кърпички — извика тя.
Едва бе свършила с позирането пред Дейвид и бе получила одобрението му, когато Мич пристигна.
Отвора вратата и изпита задоволство, виждайки го да отваря широко очи и да затаява дъх.
— Как е възможно да съм такъв късметлия? — попита той.