— Както децата вярват, че куклите им са живи? — полюбопитствах аз.
— Щом това сръвнение ти харесва. — Докторът вдига рамене. — Нейното психическо разстройство е толкова странно, че нормалният човек трудно може да го проумее. Интересно какво е направила с труповете на останалите деца. Навярно й е било трудно да поддържа фантазиите си, когато телата са започвали да се разлагат. Може би най-накрая е осъзнала, че се е превърнала в чудовище и е решила да сложи край на живота си.
— Така ще да е било — кима помощникът ми, а на лицето му все още е изписано отвращение. — Звучи логично.
— Там е бедата — заявява докторът. — Лунатиците винаги действат логично, но логиката им е ужасно извратена.
Трябваше да свърша цял куп работа. До този момент не бях повикал линейка, защото исках да запазя сцената на местопрестъплението непокътната, докато не разбера със сигурност какво се е случило. Но вече беше крайно време да го направя, трябваше да се обадя и на родителите. Посегнах към телефона, но той иззвъня.
— Ало? — Останах заслушан известно време и осъзнах колко погрешни са били изводите ни.
Затворих телефона и погледнах доктора и помощника си.
— Не е била тя. Не ги е убила Агнес.
— Какво!? — възкликнаха удивени двамата мъже.
— Бил е Андрю — отвърнах им, докато тичах към вратата.
— Той е напуснал града през 1928 — каза объркано докторът.
— Никога не го е напускал.
Те хукнаха след мен към патрулната кола.
— Все още е в къщата.
— Но нали я претърсихме?
— Там е бил. Били сме твърде глупави, щом не сме го открили.
Намъкнахме се в патрулката и аз натиснах педала на газта.
— Нищо не разбирам — обади се докторът.
Нямах желание, нито време да споря с тях. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху бясното шофиране по тесните улици. Щом стигнахме до къщата, изскочих от колата, втурнах се покрай падналата градинска портичка, пресякох тичешком обраслата с бурени алея, заобиколих дупките на верандата и влетях в занемарената постройка.
— Знам, че си тук, Андрю! Покажи се! Не ме карай да те търся!
Тишината в къщата бе потискаща. Включих фенерчето и влязох във всекидневната.
— По дяволите, Андрю! Ако си й сторил нещо, кълна се, че ще те накажа така, както ти си наказал всички тези деца!
Започнах да събарям купчините вестници като обезумял.
— Успокой се, шефе — каза помощник-шерифът зад гърба ми.
Но аз продължих да бутам и блъскам, докато разчистих половината помещение. Обърнах се към другата половина.
— Помогнете ми! — изкрещях на стъписаните ми спътници.
Открихме Андрю в стаята с рояла, по-точно в една стая вътре в самата стая, стая със стени от купчини вестници. Той беше там, осемдесет и няколко годишен старец, крехък на вид, но учудващо подвижен. Погледна към мен, тялото му миришеше досущ като старите вестници, и се загърчи да скрие тайната си, но аз го сграбчих за ризата, блъснах го настрани и видях момиченцето, облечено в дрехи от двайсетте, завързано, със запушена уста и широко отворени, уплашени очи. Андрю бе отвличал децата. Никога не бе напускал града. Просто бе изгубил разсъдъка си. За да го защити и задържи при себе си, Агнес го е криела в къщата през всичките тези години. Но всеки път, когато убивал някое дете, лоялността й към него отслабвала, докато накрая, изправена пред ужасния избор, тя се обесила, неспособна да го предаде на полицията.
Досетих се за всичко след онзи телефонен разговор, в който ми съобщиха, че е изчезнало още едно дете — дете, което заради преживяния ужас сега беше с бяла коса, — и след като Агнес бе мъртва, кой би могъл да е похитителят, освен Андрю? Да, това дете наистина е с побеляла коса, повярвайте ми. Защото малкото момиченце е моята вече пораснала дъщеря и понякога, когато я посещавам в клиниката през уикендите, ми се струва, че тя все още си спомня кой е баща й.