Александър Драганов
Черната корона
Колекция „Дракус“ е логическо продължение на едноименното списание за фантастика, фентъзи, крими и разкази на ужаса. Конкурсите, които организираме, и произведенията, които получаваме, ни убедиха, че сред българските автори на остросюжетна литература има такива, които искаме да срещнем с читателите, че произведенията им заслужават да заемат място в колекциите на любителите на хубавата книга.
Пролог
Когато звездите се наредят
над Ледената планина за последен път.
В света на Тарр нямаше по-недостъпно за смъртните място от тронната зала на Иррхас-Аббат, където Черния крал издаваше своите безмилостни декрети, обкръжен от съветниците си — жреци, благородници и черни магьосници, които безспир крояха планове как да съкрушат всички раси, дръзнали да се опълчат срещу черните елфи. Тази тронна зала се намираше в най-високата кула на Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия. Камъните, които я изграждаха, бяха черни като душите на грешници, а самата тя се издигаше към небето, сякаш предизвикваше боговете. Тъмният ѝ силует се губеше в облаците, а тронната зала бе още по-нависоко, над тях. Студ владееше тази зала и затова сребърните рамки на огромните ѝ прозорци бяха покрити със скреж. Мракът също бе постоянен гост в помещението, спотайващ се в ъглите и сенките, готов да отприщи мрачните си тайни винаги, щом Черния крал нареди. Таванът бе покрит от гъсти мъгли, в които блестяха неестествени светлини, рожби на най-тъмна магия и на посланията, които Рамакар, богът-убиец на черните елфи, шепнеше чрез своите небесни пратеници — зловещите Сталкери на Мрака, ангели на омразата и разрушението. Преди много, много векове Рамакар се бе опълчил на Кракена, злокобния демон отвъд всички светове, и това го бе белязало навеки. Сега богът-закрилник се бе превърнал в узурпатор, а черните елфи бяха най-верните му слуги в света на Тарр, откъдето той първоначално се бе възнесъл.
Но въпреки условията в тронната зала, тя никога не оставаше празна. Най-висшите измежду жреците на Рамакар винаги бяха там, заслушани в посланията, които техният господар отправяше, напускайки само насила, когато премъдростта на черния бог прекършеше разсъдъка им и принудеше останалите да ги изнесат в килии, където писари записваха неуморно безумията, които устите им изричаха. В залата бе винаги пълно и с магьосници — елфи, прегърбени от тежестта на нечестиви познания — които не спираха да гадаят за своя повелител Черния крал. Карти таро падаха по специално наредени за целта черни покривки, а изображенията върху тях можеха да накарат обикновен човек да изтръгне очите от лицето си, за да не ги вижда никога повече. Вътрешностите на кристални кълба оставаха винаги забулени в кървавочервена мъгла, в която се движеха неопределени сенки. А магьосниците се взираха в тях и търсеха начин да уязвят остатъка от света и да го принудят да коленичи пред мощта на Черния крал.
В тронната зала не липсваха и аристократи. Високи, с неприветливи лица и гордо изправени рамене, те се кланяха само на владетеля на Иррхас-Аббат, а помежду си се мразеха. И най-малката обида можеше да предизвика дуел и тогава кръвта потичаше в черните камъни на тронната зала, която ги поглъщаше с неутолима жажда.
А на огромен сребърен трон седеше той — Черния крал — господарят на всички черни елфи в Тарр. Беше на хиляди години, ала отказваше да умре, а времето не бе оставило никакви следи по вечно младото, безизразно лице. Само тъмните му очи издаваха, че е видял прекалено много. Студени и черни, те приковаваха погледа на събеседника към себе си, а подир разговора с владетеля на Иррхас-Аббат, въпросният събеседник винаги сънуваше ужасни кошмари.
Скъпи тъмни дрехи, със сребърни шевове по тях, скриваха слабото тяло на владетеля, а на изящната му глава почиваше страховита корона с назъбени върхове, остри като кинжали. По пръстите му тежаха пръстени, а според мълвата, във всеки от тях бе скрит демон, готов да помогне на Черния крал, ако някой дръзне да го нападне. Под черния му плащ почиваше меч, а легендите твърдяха, че той е изкован от сълзите на силфите — приказен народ, който черните елфи бяха изтребили преди векове. Никой не бе виждал това зловещо оръжие в употреба, но легендите твърдяха, че когато това ставало, труповете на онези, дръзнали да разгневят мрачния владетел, бивали изнасяни дни наред.
Черния крал някога бе имал име, ала вече не го помнеха. Той бе просто владетелят на Иррхас-Аббат и никакво друго наименование не му прилягаше. А сега очакваше гостенин.
Никой не знаеше с какво точно се занимава кралят, освен да наблюдава придворните с ужасните си тъмни очи, ала когато магьосниците и жреците приближиха, за да му съобщят, че някой от отвъдното е осъществил контакт с Черния двор, той вече го знаеше и със студен глас прикани подчинените си да подготвят връзката. Това стана трудно и мъчително, и с много жертви. Десет дузини роби бяха пожертвани на олтара на Рамакар — бога, чиято жажда за кръв никога не се утоляваше. Шест девици от знатни родове, пощадени от това да бъдат пратени в Купола на Удоволствията, сами срязаха вените си в тронната зала, за да напоят черните камъни и да ги направят податливи за контакти от другаде. И накрая, трима аристократи умряха в жесток дуел, в който се нападаха, без да мислят за защита, а хладната стомана разкъса плътта им така, както нагрятият нож на готвачка срязва приготвената бучка масло.