— Но аз никога не съм правил нещо без помощта на Рамакар — внезапно призна той.
— Ще трябва да се научиш на това — отвърна късо Тамарай, — самият аз не очаквам нищо от боговете и затова отидох в морето. То е справедливо и дава повече, отколкото взема.
— Одеве каза, че няма да навлизаме в теологични дискусии — намеси се Казарада.
Тамарай се усмихна леко.
— Утре ще говорим с краля на джуджетата Уилям. Там ще можеш да му разкажеш историята си, жрецо.
— Пред едно джудже — промърмори мрачно Таерин.
— Пред краля на джуджетата — поправи го гневно Буч.
Жрецът обаче не му обърна внимание.
— Оставете ме на мира — вдигна повелително ръка той. — Имам нужда да събера мислите си, за да мога да представя сложната история на случващото се пред един низш вожд.
Буч изглеждаше готов да застреля нахалника, но Тамарай някак си успя да го изкара от каютата на Таерин, следван от Казарада.
— Типичен духовник — оплака се вампирката. — Понякога не разбирам как господарят Рамакар се доверява на такива кухи глави.
Тамарай се усмихна, но лицето му помръкна при следващия въпрос, дошъл от Буч.
— Това, което каза на жреца — попита джуджето, — вярно ли е? Дали Прастария е още по петите му?
Елфът поклати глава.
— Не знам — отвърна той, — наистина не знам.
Но се досещаше.
Глава трета
През нощта Таерин заспа отново, след като преди това яде осолено змейско месо — отвратителна, груба храна, която предизвика ужасни болки в стомаха му. На нея той отдаде и безформените кошмари, които сънува. В тях му се яви Прастария, който извършваше някакъв богопротивен ритуал на гладиаторската арена, като събираше труповете на падналите в боя на огромни камари, които после изсипваше в бездънен казан, без да спира да ломоти нещо на непознат език, от самия звук, на който жрецът усети как го побиват тръпки, макар и насън.
Пх’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл ф’хтагн.
Събуди се изморен и в още по-лошо настроение, отколкото предишната вечер. Ситуацията в живота му вървеше от лоша към ужасна. Когато бе разпределен за жрец в невръстна възраст, той бе очаквал живот с привилегии, отдаден в прослава на великия Рамакар. Ала вместо това Иррхас-Аббат се бе напълнил с уродливи чужденци от низшите раси, които бяха изместили неговото съсловие от полагащото му се място. Когато Сталкера на Мрака бе слязъл в ниското ниво на неговото битие, той се бе обнадеждил, че ще може да поведе едно праведно възмездие, ала мечтите му се бяха сринали с появата на злокобното, подобно на ракообразно, същество и неговите ужасни заклинания, оказали се твърде силни дори за ангел.
И ето го сега, завлечен от една полудива немъртва, намерена по склоновете на Мрулл’Аббан, Планината на Ледените Хребети, която от прост гладиатор започваше да се изживява като предводител на пътуването им. Таерин не се съмняваше, че е нейна идеята да се озоват на това ужасно място, населено с уродливите дребни представители на една от най-омразните му раси. И сякаш за да е подигравката пълна, се бе появил и говеждият светъл елф.
Таерин не можеше да допусне, че някой елф би могъл да се запусне да изглежда така. Отишла си беше грацията на расата им в тази грубовата фигура, развила мускули като впрегатно животно. Жрецът не можеше и да си обясни какво търси Тамарай сред дивите джуджета и не искаше да размишлява върху това, въпреки че въпросът постоянно измъчваше ума му.
Корабът акостира до селище, което полуживотинският капитан на плавателния съд доста смело определи като град, и екипажът слезе в него. Можеше да се определи само като жалка пародия, която и най-пропадналият директор на цирк с изроди в Иррхас-Аббат не би показал. Таерин се озова насред ниски, обли сгради, които му напомняха възголеми тикви, и трябваше да крачи през мръсни улици, заринати в кал и фекалии, обкръжен от грубите моряци от кораба. Казарада се бе наметнала с брезентов плат и макар да бе оставила робата му на мира, приличаше на странна подвижна закачалка. Слънцето дразнеше очите му и го правеше още по-немощен отпреди, а до него крачеше говеждият елф на светлината, който непрекъснато му повтаряше да се държи учтиво с вожда, пред когото трябваше да се явят.
На всичко отгоре джуджетата и техните отвратителни бузести дечица се появиха и започнаха да го наблюдават като някое от екзотичните същества, които звероукротителите в Иррхас-Аббат улавяха в Планината на Ледените Хребети. Те го сочеха с къси, дебели пръстчета и се заливаха от смях, което го вбесяваше. Неведнъж или дваж Таерин призова силите на своя бог Рамакар, с които да разпръсне противното множество, ала за сетен път установи, че неговият бог не може или не желае да му помогне. Тази мисъл го хвърли в паника и той на няколко пъти се изпоти и започна да залита, което предизвика насмешката на Казарада и джуджетата, и по-лошо — загрижеността на русокосия грубиянин от кораба.