— Знам ги аз техните отвари — пресече го Таерин, — половината бяха пияни на вчерашната вечеря още преди тя да е свършила.
— Твоето неуважение към онези, които искат да ти сторят добро, ще ти донесе много беди в живота, Таерин — повиши глас Тамарай, — колкото и кратък да е той.
След това се завъртя на пети и излезе.
Страхотно, помисли си жрецът. Сега онзи простак започваше и да го поучава.
Въпреки това се изправи с мъка на крака, облече робата си и се приготви за път.
Глава четвърта
За пръв път от много години в тронната зала на Белия крал цареше такова оживление. Благородниците по дървените тронове, намиращи се във вътрешността на огромно, подобно на кула дърво със снежнобяла кора, бяха напрегнати, а мнозина, сред които и Камарай Зеленокосия, бяха облекли красивите доспехи, отличаващи рицарите от тяхната раса — знак, че съвещанието е за предстояща война. Погледите на аристократите се местеха предимно върху две фигури — тази на Белия крал, елф, толкова стар, че и косата му бе побеляла, и тази на Алтиарин, някогашния елф на мрака, отишъл в светлината. Сега последният бе облечен в сребърна броня и се бе наметнал с тъмносин плащ — дрехи, твърде различни от тези, които бе носил в битието си на воин от Иррхас-Аббат. От дясната му страна стоеше красивата Лерта, върховна жрица на Всемайката, а от лявата — дъщеря му Алтира, вълшебница и ловък боец, която почти не отстъпваше на самия него. До Алтира пък бе странният вампир Римиел, със златиста кожа и дрехи, изплетени като от тъмнозелени листа. Такива бяха одеждите на мнозина от елфите в мирно време, но Римиел не виждаше нужда от доспехи — силата му бе внушителна, а ако тя не стигнеше, той носеше на гърба си огромен меч, който нормален човек никога не би могъл да вдигне. Римиел от десетилетия не бе вкусвал кръв, защото бе стигнал върховно единение с любимата си Алтира. Нейната любов бе единственото, от което се нуждаеше, за да живее. Сега обаче дори той изглеждаше напрегнат.
— Всемайката не отговаря на молитвите ми — започна Белия крал след кратко встъпително слово, в което приветства присъстващите, — нито на моите, нито на жреците. Това е безпрецедентна ситуация, с която се сблъсквам за пръв път в историята на моето кралство. Бих помолил върховната жрица Лерта да обясни станалото на гостите в тази зала.
Лерта кимна и заговори. Магьосница от човешкия род, тя бе достигнала с помощта на магията дълголетие. Косата ѝ оставаше все тъй черна, както в деня, когато бе спасила Алтиарин от отвратителния снежен човек Йети. Сега елфите я признаваха за свой най-вещ съветник по отношение на Майката Природа, тяхната богиня и закрилница.
— Нашата богиня вече не чува молитвите ни. Магията, която аз и дъщеря ми използваме, все още работи, но тя идва от нас, а не от Всемайката. Някой или нещо блокира силите ѝ.
— Но кой би могъл да стори това? — обади се лорд Рисафай, стар елф, известен с вечния си скептицизъм.
— Това е въпрос, на който все още нямам отговор — разпери ръце Лерта, — но не минава и ден, в който да не размишлявам върху него. Не мога обаче да не се сетя за изконните врагове на Всемайката, черните елфи от Иррхас-Аббат. През годините те са доказали, че не се колебаят да нарушават баланса в нашия свят, за да постигнат своето. Едва ли е нужно да припомням, че техният жрец Телмакин се опита да изврати вярата във Всемайката само преди век, като я превърне в култ към Сталкер на Мрака.
— А има и други, още по-обезпокоителни слухове — намеси се Алтиарин. — В човешките предели на Тарр, а и в кралството на джуджетата, се говори, че от недрата на Ледената планина излизат раси, отдадени на злото, които се присъединяват към Черния крал в Града на Странните Удоволствия.
— Говорим за повече от слухове — допълни Римиел, — самият аз прелетях преди няколко месеца над планината на Ледените Хребети и забелязах черна колона орки, която се стича към Иррхас-Аббат. С тях имаше огромни тролове, чиито стъпки буквално разтърсваха земята.
— Но откъде да знаем, че те не искат да нападнат самия Иррхас-Аббат? — попита отново Рисафай. — Лорд Алтиарин е първият, който би потвърдил, че старата му раса редовно е взимала роби от тези същества, които най-често хвърля на гладиаторската арена.
— Това несъмнено е така — потвърди Алтиарин — и именно затова поведението, описано от Римиел, е озадачаващо. Съществата от расите, които нашият приятел описва, изпитват суеверен ужас от Иррхас-Аббат и неговите господари. За да тръгнат натам, трябва да са били поканени от благородниците на града, може би от самия Черен крал, макар да не мога да си обясня защо той би направил това.