— Разбира се, че нашата жрица на Всемайката не бива да остава сама в такъв момент — съгласи се Белия крал. — Лорд Камарай ще приготви войските до вашето завръщане. Можем само да се молим противникът ни да не е лич от Пилигримите на Тъмното Начало.
— С тях е свършено — отвърна Лерта, — това е нещо друго.
— Може би и аз трябва да дойда — намеси се Римиел. — Ако съществото идва от света на мъртвите, кой би могъл да се справи с него по-добре от мен?
— Силата ти няма да помогне тук — поклати глава Лерта.
— А и мисията при хората не търпи отлагане — намеси се Алтиарин.
Римиел се досети, че той не иска да подлага дъщеря си на излишна опасност, тъй като тя не би го оставила сам в такава битка.
— Значи е решено — сложи край на аудиенцията Белия крал. — Успех в задачите ви и дано най-лошите ни опасения се окажат погрешни.
Невиждано множество бе изпълнило централния площад в Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия. Макар да бе огромен колкото Санпар, цялата столица на човешкото кралство, той оставаше потънал в сенки, хвърляни от Черната кула, пробиваща небесата на височина от стотици метри, а също и от храма на Рамакар, който, макар и необичайно запуснат, оставаше една от внушителните сгради в Града, заедно с луксозните дворци на благородниците наоколо.
В центъра на площада стояха черните елфи — бойци с надменни лица, объркани жреци и високомерни магьосници — красиви, но жестоки същества, приготвили се за война. Брони от черни метални люспи покриваха телата им, а очите им блестяха от вълнение. За пръв път от векове владетелят им. Черния крал, щеше да общува директно с тях, а не чрез посредник.
Наоколо се тълпеше море от чудовища — орки с разлигавени лица, тролове с дълги зъби, подобни на изпочупени кости, минотаври с глави на огромни говеда, сатири с лукави ко̀зи или тъпоумни овчи лица и дълги завити рога. Всички те вдигаха врява до небето и очакваха посланието на онзи, който ги бе привикал.
Не чакаха дълго. Огромен черен облак се образува в средата на Черната кула и от него, на летящ килим, от чиито краища капеше кръв, се спуснаха три злокобни фигури. В центъра стоеше Черния крал, надменен и красив, с метална корона, чиито върхове напомняха на остриета, и пръстени, обсипали дългите му пръсти. Говореше се, че във всеки от тях има демон, който владетелят бил способен да отприщи срещу враговете си. От дясната му страна бе безформената фигура на Прастария, покрита с широки лилави дрехи, с ниско спусната качулка и дълги ръкави, които почти скриваха щипците, с които завършваха ръцете му. Дори най-смелите от елфите на мрака потръпваха при вида на това създание, но орките и троловете го обожаваха и започнаха да се кланят доземи. От лявата страна на краля бе застанал благородник на черните елфи, чиято физиономия излъчваше могъщество и злоба. Роден албинос, той имаше дълга бяла коса, която се развяваше на вятъра, и свирепи кървавочервени очи, а тялото му бе покрито с тъмни доспехи и тежък плащ. Това бе лорд Агамон, един от най-близките съюзници на владетеля и прословут изверг, който прекарваше всяка своя вечер, подлагайки робите си на страховити мъчения. Според мълвата, дори безмилостният Черен крал, чийто ум бе станал свидетел на ужасите от безброй измерения, и загадъчното същество, наричано Прастария, се чувстваха неудобно по време на увеселенията на Агамон, който понякога посягаше и на елфи на мрака за изтезанията си.
Черния крал разпери ръце и тълпата под него изпадна в екстаз, тъй като от пръстените му изригнаха светкавици, които озариха целия град. Единствено Прастария и Агамон останаха равнодушни към тази проява на сила, но посланието бе ясно. Рамакар не бе оставил своя град. Кралят все още владееше неописуема мощ.
— Скъпи мои поданици — отвори уста Черния крал и всички замлъкнаха като хипнотизирани, — душата ми се изпълва с радост, когато виждам всички вас в нашия прекрасен град. През последните години сърцето ми омекна и аз реших да покажа цялата щедрост на доблестния елфически народ към нашите по-низши събратя. И както виждате, всички можем да живеем заедно, в мир и любов, славейки Иррхас-Аббат. Града на Удоволствието и Благочестието!
Настъпи тишина. Черните елфи не разбираха думите на своя властелин, тъй като не се радваха на присъствието на пришълците в града си. Орките и троловете пък не схващаха значението на думата низши, но се досещаха, че то едва ли е ласкателно.
— Но това — продължи властелинът — не е достатъчно, скъпи мои деца. Трябва да отнесем нашия светъл пример за мирно съвместно съществувание в целия континент, из цял Тарр! Всички трябва да живеят добре, в любов и хармония!