Мълчанието в Иррхас-Аббат стана още по-тежко. Все по-странно звучаха думите на владетеля в ушите на неговите поданици.
— Но уви — тежко въздъхна Черния крал, — има и такива, които не искат да живеят така, както е редно, и настояват да се делим. Нашите братя, които искат да ослепят останалите със силите на светлината. Джуджетата, които тровят моретата с присъствието на своите кораби. И горделивите хора, които забравят, че са еднодневки, получили милостта да живеят на Тарр… в нашата сянка.
Това вече бе по вкуса на тълпата и тя завика одобрително.
— Но това — не спря речта си кралят, — не бива да ни обезкуражава. Ще поведем с железен юмрук народите на Тарр към щастие! А онези, които са против нас, ще се продънят в пъкъла, поразени от силата на нашите мечове!
Оглушителен рев отекна из целия Иррхас-Аббат. Това очакваха черните елфи. Това искаха орките и троловете. Смърт, убийства и разрушения!
— Затова, на рат, деца мои! Нека всички вкусят от Странните удоволствия! До края на месеца целият свят ще бъде в краката ни!
Орките и троловете започнаха да удрят с мечове о щитовете си и увлечени от техния ентусиазъм, дори черните елфи последваха примера им.
— За тази цел ви оставям в ръцете на моя главнокомандващ, върховния маршал на Иррхас-Аббат — лорд Агамон, а също и на съветите на Прастария, който просветли този честит и хубав град. Ще потеглите на кораби към Брулените брегове и ще ги накарате да заслужат името си. След това ще минете през Долината на мълчанието и ще стигнете Гората на нашите омразни братовчеди, която ще направите на пепел. А накрая ще повалите и хората, за да видят колко глупави са били да се противят на нашата сила. А когато всичко свърши…
Черния крал се усмихна.
— Е, тогава ще има изненада! Тогава ще видите как Чудноомайните поля, обещани ни в отвъдното, идват в нашия свят!
Гръмки аплодисменти разтърсиха сградите на Иррхас-Аббат и само жреците останаха да се споглеждат неразбиращо.
Черния крал забеляза това и ги посочи.
— Виждам, деца мои, че някои от вас са объркани, че молитвите им не срещат отговор.
Настъпи тишина, а кралят се усмихна очарователно.
— Не се безпокойте, деца. Молитвите ви ще подействат отново, когато ги изречете правилно. Спрете да се молите на бога, който ви е загърбил. Вярвайте в мен!
Черния крал посочи към гърдите си.
— Молете се на мен! Изричайте заклинанията си в мое име! И тогава те ще подействат! Хайде, опитайте!
Няколко от жреците пребледняха и започнаха да треперят, но други изпълниха указанията на владетеля си и скоро нечестиви сияния озариха градския площад.
— Много добре — изръкопляска Черния крал, — а сега избийте онези, които се съмняваха в мен, и тръгнете на поход! Не забравяйте какво ви казах! До месец целият свят ще е мой!
С тези думи Черния крал полетя във въздуха, без да разчита на помощта на килима и отново изчезна в черния облак, а Прастария и лорд Агамон се спуснаха към новата си армия.
В същото време, новите жреци на Черния крал се разправиха с последователите на Рамакар.
В Иррхас-Аббат имаше нов бог.
Глава пета
Казарада се съмняваше, че пътуването им може да стане по-неприятно, отколкото бе в момента. На сутринта, в която отпътуваха от град Врехлен, небето потъмня, скрито от мрачни буреносни облаци, и скоро заваля — ситно, напоително и без изгледи скоро да спре. Вампирката бе загърната цялата в дрехи, които да не пропускат и един слънчев лъч до кожата и, но в момента съжалявате за това. Слънце и без това нямаше, а платът около тялото ѝ се бе намокрил. Тя бе твърде силна, за да усети чувство за тежест, но мокротата ѝ бе неприятна, макар да не можеше да ѝ причини реална вреда.
Освен това имаше невероятния късмет да пътува с господин Мрак и неговия светъл братовчед, моряка Тъга. Казарада никога не бе случвала на по-нелепа компания през живота си, а преди да попадне на гладиаторските арени на Иррхас-Аббат бе видяла какво ли не. Жрецът Таерин обаче подобряваше всякакви рекорди по високомерие и липса на комуникативност. Казарада трябваше да признае, че първоначално си го бе харесала и затова бе решила да измъкне именно него от капана в имението на Тимуриел, макар вече да съжаляваше за направения избор. Дребничък, с рошава черна коса и хубаво лице, той ѝ бе изглеждал като прекрасния малък злодей, с когото да си прекара добре. Какво по-романтично можеше да има от това да останеш насаме с жрец на мрака в лодка насред открито море?
За нещастие Таерин първо се бе тръшкал за проблемите на господаря Рамакар, след това бе плакал за загиналия ангел, после изпадна в ярост и се опита да призове някакви вълшебни сили, размахвайки ръце и крещейки до полуда в морето, а накрая припадна от изтощение, шок и жажда. Вампирката се бе опитала да го успокои и приласкае, но той я гледаше все едно е полуорк.