Таерин спря коня си и се обърна към нея. Очите му заблестяха.
— Тези чувства са неестествени и не подобават на един жрец. Те те правят слаб и глупав. Аз отдавна съм се отказал от терзанията на плътта в името на моя единствен и велик господар Рамакар, тоя, в чиито крака всякога се валят трупове!
Една гръмотевица изтътна подир тези думи и дъждът се усили още малко.
Казарада се обърна към Тамарай.
— И ти ли мислиш така? Затова ли си се забил сред джуджетата в морето?
— Е, аз очевидно не служа на тоя, в чиито крака всякога се валят трупове — отвърна Тамарай. — Между другото, как ви вдъхновява тази титла към благоговение? Не ви ли звучи отблъскващо?
— Не отклонявай темата — настоя вампирката, — на теб какъв ти е проблемът?
Тамарай тежко въздъхна.
— Ще кажа само едно нещо и се надявам с това да приключа разговора. Таерин е прав за това, че тези чувства са противоестествени. Аз самият съм търпим и нямам нищо против тях, но те са предателство спрямо моя народ. Елфите са малобройни и е грехота да не направиш семейство и отгледаш деца.
— Но ти нямаш семейство и деца — продължи вампирката.
— Не — отвърна Тамарай, — но въпреки това не мога да се отдам на разгул. Непристойно е.
Тримата отново тръгнаха с конете си в дъжда. Жребецът на Казарада жално изцвили.
— Значи вие се обричате на самобичуване, защото това е непристойно за великия и славен народ на елфите, така ли да го разбирам?
— Ти не разбираш нищо — отвърна Тамарай.
— И няма нищо за разбиране — повиши отново глас Таерин, — аз съм жрец на Рамакар и това ме изчерпва напълно, ясно ли ти е?
Конят на Казарада отново изцвили. Вампирката отвори уста да каже нещо и в следващия момент се задави.
— Каква е тази смрад? — попита тя.
Таерин и Тамарай спряха конете си. Техните животни също започнаха да пръхтят.
— И аз го усещам — каза накрая Тамарай. Звучеше почти облекчен от това, че са сменили темата — някакво сладникаво зловоние.
Таерин не каза нищо, но бе изцъклил поглед, все едно най-лошите му кошмари се сбъдват.
Отвратителна мараня изпълни дъжда и скоро всички усетиха ужасния мирис на изгнило месо и благовония, смесени в едно. Конете се надигнаха в бясно цвилене. Казарада можа да отскочи навреме, но елфите нямаха този късмет. Тамарай се изтърси по задник, но Таерин падна лошо и си удари главата.
— Таерин! — извика светлият елф и скочи на крака.
— Нищо ми няма — изпъшка жрецът и се изправи. Струйка кръв потече по челото му. — Но… трябваше да ви кажа.
— Какво да ни кажеш? — повиши глас Казарада.
— Аз… имах сън. Сънят…
— Е реален! — довърши вампирката. — И ни го казваш сега! Велик жрец си наистина, Таерине!
— Не му викай, удари си главата — отвърна Тамарай и се обърна към жреца, който се бе начумерил.
— Не ти искам защитата!
— Остави това! — прекъсна ги Казарада. — Какво си видял?
Таерин ги погледна някак виновно, като дете, хванато в кражба.
— Ами това — посочи той напред.
Казарада и Тамарай се обърнаха в посоката, в която сочеше ръката му, и видяха кошмарна гледка. От дъжда и сладникавата мараня изплува фигура, излязла като от сънищата на луд. Това бе гигант, висок два метра, без пол и раса, с одрана кожа и голи жили и мускули, които лъщяха от засъхнала златиста кръв.
— Какво си ти, в името на Сталкерите — процеди Казарада.
— Името ми е Легион — произнесе с хрипкав глас съществото, — защото сме мнозина.
Конете вече се бяха отдалечили в галоп, далеч от скверното присъствие на мерзкото същество, чието кошмарно лице се разцепи от заканителна усмивка.
— Таерин… — прошепна то и се отправи към жреца, протегнало мускулести ръце с разперени пръсти.
Черният елф отстъпи назад, извадил кинжала си, но на лицето му се четеше ужас и объркване. Казарада също бе занемяла от шока. Дори тя не бе виждала такова извращение с природата, даже в Иррхас-Аббат.
Тамарай изтегли сабята си с изражение на мрачна решителност.
— Наистина имаш могъщи врагове, Таерин — каза тихо той и пристъпи напред към създанието.
Легион замахна със силната си ръка към светлия елф, но морякът отскочи настрани и свали рязко сабята си. Крайникът на създанието падна и тревата наоколо се опръска със златиста кръв, която кощунствено изпълни въздуха с благоухания.
Легион погледна към светлия елф и се обърна грациозно към него, а Тамарай замахна отново. Застиналата усмивка не напусна лицето на създанието дори когато главата се търкулна на земята. Едрото тяло падна на колене, а след това се просна на земята. Маранята около него стана по-гъста и го погълна, а то самото сякаш се разтвори вътре.