— Какво беше това? — попита потресена Казарада. — Кой би могъл да създаде такова същество?
— Прастария — отвърна тихо Таерин. — Видях как го създава в съня ми, от трупове на паднали гладиатори. Помислих си обаче, че става дума за кошмар, нещо като спомен от събитията в дома на Тимуриел. Не допусках, че…
— Важното е, че го убихме — отвърна Тамарай. — Колкото и странно да бе това създание, силата му не беше голяма. Може би целта му е била повече да плаши, отколкото…
Думите обаче заседнаха в гърлото му, когато Легион отново изплува от маранята, цял и невредим. Страховитата усмивка не напускаше одраното лице, а хрипкавият глас отново прошепна:
— Името ми е Легион, защото сме мнозина.
Този път Казарада реагира. Вампирката скочи напред — неопределена сянка, скрита от мокрите дрехи. Фигурата ѝ се вряза в тази на изчадието и го пръсна на десет различни посоки. Златиста, лепкава като гъст мед кръв полепна по плата и вампирката този път бе благодарна, че го носи.
— Да се махаме — каза бързо тя, — преди да се е появило отново.
— Но то е немъртво — тъпо каза Таерин, — никога няма да се откаже.
— Движи се, жрецо — подкани го Тамарай, — бързо!
Тримата се затичаха напред. Краката им жвакаха в рядката кал, а маранята зад тях се сгъсти отново, след което разкри ужасяващо познатия силует.
— Името ми е Легион — изхриптя за трети пореден път съществото, — защото сме мнозина.
След тези думи Легион тръгна подире им, без да бърза. Мускулите се движеха с отвратително мляскаме по изящно оформеното одрано тяло. Тримата се отдалечиха от преследвача си, но Казарада знаеше, че това не може да продължи до безкрай. Таерин бе прав. Това създание бе изчадие на смъртта и никога нямаше да се умори. Тя може би щеше да се измъкне, ако побегнеше с всичка сила, но елфите бяха обречени. Таерин вече се задъхваше. Тамарай още не даваше признаци на умора, но и това бе въпрос на време.
Зарежи ги, посъветва я един глас в главата ѝ. Те не са ти никакви и не могат да ти бъдат никакви. От тях полза няма. Животът няма да изгуби нищо, ако изчезнат. Ти чу достатъчно от Сталкера. Предай каквото знаеш на светлите елфи и се скрий, докато бурята отмине.
— Таерин… — прошепна в далечината съществото.
Жрецът се препъна в един камък и падна на колене. Изправи се мигновено, а Тамарай се озова до него и му помогна да стъпи на крака. Когато обаче го стори. Таерин извика и се олюля.
Беше си изкълчил крака.
— Казарада! — извика Тамарай. — Помогни ми!
Вампирката се обърна назад и прокле. Легион приближаваше бавно, но сигурно, а страховитата усмивка не напускаше чудовищното му лице.
— Да ви вземат мътните! — изкрещя Казарада, като го каза едновременно на всички и на никого. След това се спусна назад, грабна камъка, в който Таерин се бе наранил, вдигна го и го метна с все сила право в одраното, отвратително лице на изчадието. Главата му се пукна и то се разпадна на валма мараня.
— Аз ще го взема! — каза вампирката и вдигна Таерин като агне, което метна на раменете си. Той дори не възрази, което шокира жрицата. Прецени, че отново е изпаднал в шок, може би по-силен от този, преживян при срещата с Прастария.
— Бих взела и теб — рече Казарада, — но ще натежиш и ще се забавя много. Все пак не съм като легендарния Римиел. А забавя ли се, това нещо ни настига.
— Вземи него! — отвърна Тамарай. — Аз не съм градско чедо. Мога да тичам километри, преди да се уморя.
Вампирката само кимна и се понесе напред, нарамила Таерин. Не каза на глас това, което си мислеше — че рано или късно Тамарай все пак щеше да се умори, за разлика от изчадието по петите им, което отново се образува от маранята.
— Името ми е Легион — долетя омразният глас, — защото сме мнозина…
Глава шеста
Столицата Санпар бе различно място от това, което Римиел помнеше от предишния си престой в земите на хората. През последните стотина години Светата инквизиция на Томан Изкупителя бе загубила позиции както в самата църква, така и в обществото. Теократичните устои на кралството се бяха разхлабили и аристократите вече бяха еманципирани от духовенството, което бавно, но сигурно се превръщаше от основен играч в само един от многото претенденти за власт. Гилдията на търговците се бе засилила, а благородниците маневрираха между двете групи, за да извлекат максимално голям интерес. Вътре, сред самите тях, обаче се бе появило разцепление на две основни фракции — традиционалисти и прогресисти, най-видимата разлика, между които, бе в бойното обучение, което предлагаха на воините си. Традиционалистите поддържаха традиционното рицарство и бяха развили впечатляващ корпус от тежковъоръжени паладини, обковани в желязо воини, идващи като от друг свят. Самият Римиел ги бе виждал неведнъж и считаше, че са стигнали до известна крайност. Техните доспехи вече бяха толкова дебели, че лишаваха рицарите от мобилност. Ала малцина, в интерес на истината, имаха достатъчно голяма ловкост, за да се изправят срещу такъв воин. Вампирът се надяваше на подкрепа от страна на традиционалистите в битката с кълчищата, които Черния крал събираше в Иррхас-Аббат. Те обаче бяха верни на Църквата на Томан и макар да нямаха фанатичната преданост на някогашните инквизитори, все още гледаха с недоверие както на другите раси, така и на религиите, почитащи други богове. При все това, на създанията, кланящи се на Всемайката, вече не се гледаше с лошо око и дори се бяха появили отделни култове към Рамакар — макар най-често в тях да влизаха разбойници, мечтаещи да придобият свръхестествена сила. През последните няколко години Римиел бе открил секти на хора, чиято мечта бе да станат вампири. Спомняйки си миналото на кръвопиец, криещ се в мрака, той изпитваше единствено съжаление към тях.