Ала усилието си струваше, тъй като най-после връзката бе осъществена. Мъглите на тавана се завъртяха и се източиха като тайфун, макар присъстващите в залата да не усетиха дори и повей. Мрачните светлини запримигваха и изгаснаха, докато не останаха да светят само две, приближени една до друга, горящи като очи на демон, пълни с абсолютна омраза към всичко живо. Мъглите полека се разпръснаха, връщайки се към тавана, а отсъствието им разкри появата на ново присъствие в залата.
Това бе причудлива фигура, загърната с лилава дреха, чиито очертания не бяха направени, като да бъде носена от човек или елф. Невидим вятър развяваше плата ѝ около неопределено по форма туловище. Дълбока качулка скриваше лицето, от което се спускаха пипала, а дългите ръкави стигаха почти доземи, прикривайки лапите на съществото, които все пак, по очертанията, смущаващо напомняха на дълги щипци.
— Защо ме пробуди от вечния ми сън, дете? — обърна се новодошлият към Черния крал с противен жужащ глас, от който жреците на Рамакар, присъстващи в тронната зала, получиха гърчове, а по устите им изби кървава пяна.
Крива полуусмивка се появи по лицето на Черния крал и той леко се понадигна от трона си.
— Искам да ми разкажеш нещо повече за Кракена — прошепна той, — за онзи, когото Великата раса на Ми-Го нарича Ктхулу.
Част първа
Легион
Глава първа
Таерин пристъпи напред и се поклони ниско пред внушителната фигура, която изпълваше тясната килия и сякаш засмукваше светлината на факлите към себе си. Огромен воин с дълга тъмна коса, белязано лице и тежки черни криле, около който се носеше аура на сурова мощ, издаваща, че притежателят ѝ идва от друго, по-високо ниво на съществувание.
През годините си служба в името на Рамакар, Таерин не бе и подозирал, че някога ще се озове в присъствието на Сталкер на Мрака, един от падналите ангели, служещи на господаря му — богът на войната, покровителстващ неговия народ. Таерин бе елф на мрака и като всеки такъв служеше безпрекословно на Рамакар. Бе възпитан в ненавист към елфите на светлината и другите, по-низши раси, населяващи света Тарр. От малък бе предаден за послушник на божеството, назначен от администратор в Купола на Насладата, място, в което жените на неговия народ живееха, за да даряват живот и удоволствие на завръщащите се от бойни походи войници. Таерин бе ревностен последовател на своя бог и още от дете изпълни сърцето си с люта омраза към всеки, който въставаше срещу словото на Рамакар и най-вече към своите далечни братовчеди — елфите на светлината, които живееха в Горите на Всемайката и почитаха както нея, така и нелепия ѝ син и малък брат на Рамакар, така наречения Изкупител Томан.
И все пак сега трябваше да отиде тъкмо там и то по нареждане, дошло лично от бога му.
От Рамакар.
Нещата се бяха променили в Иррхас-Аббат през последните няколко десетилетия и то не към добро. През хилядолетията на своето съществуване Града на Странните Удоволствия бе поддържал стриктна расова чистота и не бе допускал други народи да живеят на негова територия, освен като роби. Изключение беше правено единствено за Последния Силф — злокобно същество, предало собствената си раса в името на Рамакар. Той обаче бе погубен отдавна, а на негово място в последно време се бяха навъдили раси, които предизвикваха у всеки почтен елф единствено чувство за погнуса. Дребните и кривокраки орки бяха заселили далечните покрайнини на града, а техните ниски и схлупени коптори изглеждаха пришити като кръпка към величествените сгради на Иррхас-Аббат. С тях дойдоха още грамадни като слонове тролове, а бичеглави минотаври и подобни на кози и овци сатири заприиждаха от далечния и прокълнат остров Миной, за да заемат места, запазвани преди само за елфите от градската стража. Сега те обикаляха улиците на града, като стъпкваха всеки, дръзнал да изкаже неодобрение към новите закони, приети от Черния крал. Членовете на жреческото съсловие, някога ползващо се с всички привилегии, принадлежащи на свети хора, се бяха превърнали в ратаи на владетеля, принудени да одобряват всяка негова мерзост, а мястото им на съветници бе заето от Прастария, появил се преди около век, като предвестник на мрачните времена, обхванали града. Никой не го бе виждал, нито бе чувал за него, преди да се появи един прокълнат ден в тронната зала на Краля. Владетелят на Иррхас-Аббат обаче го задържа като свой придворен и оттогава насам нито той, нито градът бяха същите.