Прогресистите се увличаха по новите технологии, открити от джуджетата, и това се изразяваше в новия боен орден, който бяха създали — мускетарите. Леко въоръжени войници — с тънки рапири, които въртяха изкусно, и пистолети или пушки, наречени мускети — те бяха верни повече на краля, отколкото на Църквата и настояваха за добри отношения с различните съседи. Римиел смяташе, че те ще са по-склонни да подкрепят Белия крал, макар да имаше опасения от прекомерния им идеализъм. Мускетарите бяха склонни да търсят контакти дори с търговци, свързани с Иррхас-Аббат, и се говореше, че някои от тях получават скъпоценности от Града на Странните Удоволствия през кервани от орки, които понякога се спускаха от Ледената планина.
Като цяло преговорите щяха да бъдат трудни, тъй като важен фактор можеше да се окаже нежеланието на Църквата да се намесва и колебанието, което можеха да изразят от Гилдията на търговците. Те бяха известни с мнението си, че войните вредят на бизнеса им и затова се обявяваха категорично против всякакви военни начинания.
Въпреки това Римиел се ползваше с добро име и бе оптимист за преговорите. Легендата за него — вампира, който живее в светлината и е престанал да пие кръв — се бяха разнесли надлъж и шир из Тарр и той се бе превърнал неволно в герой на цяло едно поколение. Църквата го даваше за пример как всеки може да се отвърне от злото, Гилдията на търговците изтъкваше, че е поддържала контакти с него много отпреди останалите да го приемат, а рицарите и мускетарите го тачеха като могъщ воин, макар едните да наблягаха на силата, а другите — на бързината му.
Затова, когато Римиел пристигна в Санпар, летейки, на градския площад пред кралския дворец се насъбра народ, който заръкопляска при появата му. Не вредеше и това, че той пътуваше с красивата си жена Алтира. През последния век магьосницата не бе остаряла видимо, бе придобила огромна сила в заклинанията и бе сполучила да намери вълшебство, което прави тялото ѝ леко и ефирно. Това не бе достатъчно, за да лети сама, но хваната за ръка с Римиел се носеше уверено с него във въздуха. Бяха открили тайната да летят заедно преди около три десетилетия и вампирът никога не забрави удоволствието от първата им целувка в облаците. Това бе мечта, станала реалност.
И така, вампирът и неговата любима кацнаха, огрени от лъчите на слънцето, насред красивия град, в който Санпар се бе превърнал. Отишли си бяха мрачните черни сгради, които някога се извисяваха, нямаше ги и Колелата на Мъченията, на който се разпъваха грешници. Сега всичко бе в бяло и златно, в разточителен стил, харесван от аристократите и одобряван от търговците.
Това бе новото им схващане за доброто, даде си сметка Римиел и макар да не бе перфектно, бе несравнимо по-добро от мрачните времена, в който духовниците управляваха с желязна ръка.
Малки деца наобиколиха вампира и неговата спътница, протегнали ръка да ги докоснат, да им се порадват.
Алтира направи заклинание и извади свежи цветя от нищото, който раздаде на момичетата, а Римиел извади меча си и го вдигна победно, печелейки одобрителните възгласи на момчетата. Прибра оръжието обаче веднага, щом пред него се появиха двама мускетари с характерните си сини ливреи и широкополи шапки.
— Поздрави, лорд Римиел — каза единият от тях, — приятно ми е да се запознаем. Аз съм лорд Антоан от двора на крал Балдуин. Приветстваме ви с добре дошли в столицата Санпар.
— Аз съм граф Венсан — обади се вторият мускетар — и приветствам с добре дошла и прекрасната ви съпруга, лейди Алтира.