— Достойно сражение, воини — рече търговецът, — ала не мога да не отбележа, че хората вероятно ще си тръгнат разочаровани, ако не видят в битка един от най-великите бойци, които континентът е виждал, сияйния вампир Римиел, сразителя на дяволското чедо.
Вампирът се напрегна, а Алтира стисна предупредително ръката му. Това бе клопка.
Тълпата наоколо завика одобрително в очакване да види вампира в сражение. Кралят се намръщи.
— Бих се изправил срещу Римиел — отвърна спокойно Мюлер, — ала не и след цял ден сражения.
— Умората ти едва ли ще е проблем за някого с церителските умения на лейди Алтира — отвърна търговецът с меден глас.
— Да беше се намесила тогава преди финала — каза ядно Венсан, — тогава щях да имам шанс да спечеля и лично да се изправя срещу Римиел.
— Трябва да се научиш да губиш — сряза го Мюлер, — аз съм шампионът и ако някой ще се бори със сияйния, това ще бъда аз.
Римиел сви устни. Който и да бе този търговец, знаеше какво прави. Сега хората бяха настръхнали за сражение, а отделните агитки сред подкрепящите се настроиха едни срещу други. Самите Мюлер и Венсан, демонстрирали допреди миг приятелство, сега изглеждаха готови да се хвърлят един върху друг.
Вампирът се обърна към Алтира, като ѝ прошепна:
— Довери ми се — а след това се изправи на крака.
— Лейди Алтира ще изцери и двама ви. Вие сте достойни воини с невероятно майсторство, което рядко съм виждал през вековете си живот на Тарр. Бих искал да се изправя срещу двама ви едновременно.
Тълпата се разшумя. Повечето хора изглеждаха развълнувани от перспективата, но крал Балдуин се намръщи още повече. Римиел усети опасенията му, че всемогъщият вампир ще унизи и двамата му най-отбрани воини.
Той обаче имаше съвсем други планове.
— С радост ще използвам магията си, за да може да покажете най-доброто от себе си — изправи се и Алтира.
Рицарят и мускетарят приближиха магьосницата и тя произнесе магическа дума, след което от дланите ѝ бликна светлина, която покри бойците. Римиел забеляза как изправят рамене, забравили всяка умора и кимна одобрително на съпругата си. Тя му отвърна с поглед, който можеше да означава само: „Дано знаеш какво правиш“.
След това Римиел излетя във въздуха и кацна бавно на терена, като изтегли дългия си меч.
— За мен е чест, господа — каза той и подкани със свободната си ръка противниците си да го нападнат.
Венсан не чака втора покана и се спусна с шпага напред, бърз като мълния, а Мюлер изчака Римиел да блокира и тогава нападна, размахал меча си. Вампирът знаеше какво трябва да направи, но то бе изключително трудно. Не можеше просто да повали противниците си, тъй като щеше да унижи воините на краля пред самия него и поданиците му. Ако пък бъдеше победен, щеше да се покаже слаб и да загуби обаянието, което имаше сред населението. Затова той реши да направи нещо, което бе възможно само заради годините му тренировки с Алтиарин. Някогашният елф на мрака бе най-изкусният воин, когото познаваше и бе отделил много време, за да го превърне в съвършен боец.
А Римиел бе добър ученик.
През цялото време той ловко манипулираше Венсан и Мюлер, като създаде впечатлението за изключително оспорвана битка. Публиката изпадна в екстаз от скоковете му, но също така и от умението на дръзкия мускетар и внушителната сила на рицаря, които вампирът умело подчерта, като няколко пъти театрално отстъпи пред атаките им. Когато обаче забеляза, че противниците му се задъхват, той умело скочи пред Венсан и вдигна огромния си меч така, че острието му застина на сантиметри от гърлото както на мускетаря, така и на застаналия от другата страна Мюлер. В същото време позволи техните оръжия да докоснат стомаха му.
Тримата застинаха, разбирайки, че битката е свършила за всеки от тях, а миг по-късно тълпата изригна в гръмки аплодисменти. С крайчеца на окото си Римиел видя как широка усмивка е озарила лицето на крал Балдуин, който ръкопляскаше най-бурно от всички. Търговецът, който бе предизвикал сражението, изглеждаше, все едно е сдъвкал лимон.
За сметка на това Венсан целият грееше. Той хвърли шпагата и се спусна към красиво момиче с руси къдрици, което го чакаше в официалната ложа, и го целуна звучно по устните, а аплодисментите станаха още по-оглушителни.
Мюлер прибра меча, свали шлема си и се поклони на публиката, след което прошепна на Римиел: