— Можеш да заблудиш мускетарчето, но не и мен. Голям театър направи, вампире.
Римиел го погледна невинно, след което излетя във въздуха през възторжените викове на тълпата и кацна до Алтира.
— Много, много добро — каза магьосницата.
Двамата се целунаха и предизвикаха още по-шумни аплодисменти от всички наоколо, с изключение на търговеца, който сякаш бе потънал вдън земя.
Когато откъсна устни от любимата си. Римиел погледна към краля, който му кимна одобрително.
Вампирът се изпълни с оптимизъм за предстоящата аудиенция.
Глава седма
— Стига — прошепна Таерин, — пусни ме долу.
— Глупости — отвърна Казарада. Бяха минали няколко часа от съдбоносната им среща с Легион. Тамарай бе тичал редом с нея, без да се оплаче и без да забавя ход въпреки дъжда и рядката кал, в които краката им затъваха. Елфите по принцип бяха държелива раса, а Тамарай бе по-здрав от повечето, кален от живота в морето, където бе изградил висок праг на издръжливост на физически изпитания.
Въпреки това силите му привършваха. Цял ден бяха бягали от отвратителното същество, като на два пъти го бяха убили отново, но без резултат. Получаваха не повече от минута покой, след което то отново се завръщаше, а ужасяващата усмивка никога не напускаше безобразното му, одрано лице. Това бе голем на плътта, бе ги предупредил Таерин. Древна, ужасна магия от най-старите гримоари, сред заклинанията, които елфите на мрака бяха научили от Ми-Го. И сега, когато един от тях се бе завърнал, тя бе изречена. Легион носеше в себе си живота на воините, избити на арената, и трябваше да бъде убит толкова пъти, колкото души са загинали там — неизброимо множество, една невъзможна задача. Казарада усещаше, че всеки следващ сблъсък със съществото можеше да е последен. Попаднеше ли в огромните му възлести ръце, нямаше да се измъкне жива.
А елфите бяха дори по-уязвими от нея. Ранен и изтощен, Таерин имаше само един нож за жертвоприношения — оръжие, съвсем недостатъчно, за да бъде спряно такова чудовище. А Тамарай вече бе останал почти без сили. Равномерният му допреди малко бяг вече бе изпълнен с препъвания, лицето му се бе зачервило, дъхът му излизаше на пресекулки.
— Не можем да избягаме — настоя жрецът.
Това беше вярно. Макар да не бързаше да ги настига. Легион никога не забавяше темпо, а тичаше неуморно подире им. Дори сега, ако погледнеше назад, можеше да види едрото му тяло, което ги приближава. От време на време съществото повтаряше кой е или хриптеше името на Таерин, подир когото очевидно бе изпратено.
Казарада обаче се съмняваше, че ще пощади някого от тях, дори да му оставеше жреца.
А тя не възнамеряваше да го прави.
— Морякът вече няма сили, Казарада — повтори Таерин, — спри. Ще се бием тук.
— Ще умрем тук.
— Така да бъде. Аз съм жрец на Рамакар. Смъртта не ме плаши.
— А трябва. Къде ще отиде душата ти, жрецо, щом Кракена е пуснал пипалата си в етера на боговете?
— Това е моя, а не твоя грижа. Ти дори нямаш душа.
— Заради него е, нали? — попита вампирката. — Не искаш да го оставиш. Не мина и един ден, откакто научихме истината за вас, и вече сте двойка.
— Говориш глупости, Казарада — отвърна Таерин и вампирката усети как ножът опира в гърлото ѝ. Бе свалила булото, което я забавяше, веднага щом слънцето залезе. Не че то можеше да я защити от острието на елфа. И не че можеше да ѝ причини някаква съществена вреда.
— Пусни ме долу — прошепна Таерин.
Казарада спря и притвори очи.
— Хубаво — каза накрая тя, — нека бъде твоето.
Тя остави жреца на земята и се обърна назад. Тамарай ги настигна след няколко минути. Спря и падна на колене, останал без дъх. От устата му потече слюнка.
— Тук ще е последната битка — патетично обяви Таерин и запретна дългите ръкави на робата си, подгизнали от дъжда. Ножът светна заканително на лунна светлина.
Тамарай си пое дълбоко въздух и се изправи, след което изтегли сабята си.
— Не — поклати глава той, — вие трябва да стигнете до Белия двор и да ги предупредите какво става. Аз ще забавя чудовището.
— С колко? — попита Казарада. — Минута, две, пет, десет? Какво значение има? Ще успееш да го убиеш няколко пъти и накрая то ще те смачка. А може да успее и от първия път. Не си в кондиция да се биеш. Няма да спечелиш никакво време. Не след дълго то отново ще е зад нас.
— Какво предлагаш тогава? — попита Тамарай.
— Аз ще го забавя — отвърна Казарада. — Аз съм вампир и силата ми е в пъти по-голяма от вашата. Аз съм равностойна на това същество. Докато приключи с мен, вие ще сте далеч.
— Добра идея, стига да не бях куц — отвърна с горчивина Таерин.