— Освен това аз не жертвам другарите си. Казарада — каза Тамарай, — на това ме научи морето.
— И какво тогава? — попита вампирката с горчивина. — Умираме тук, така ли?
Тамарай не отговори, а се обърна назад, вдигнал сабята си. Легион вече бе достатъчно близо, че да различат капките златиста кръв върху одраното му лице.
— Нека поне е достойно — прошепна Таерин и вдигна кинжала си.
Казарада искаше да му отвърне, че няма да е достойно, а безсмислено, нелепа смърт от ръката на нелепо същество. Но знаеше също, че нямат какво друго да направят. Прастария се бе оказал прекалено могъщ враг, както ги бе предупредил Тамарай, а магията му — твърде силна за тях.
Бяха се провалили в мисията си. Щом Таерин можеше да намери някаква утеха в смъртта, коя бе тя, че да му я отнема?
Легион изплува пред тях, в цялото си отвратително великолепие, едно съвършено андрогенно тяло, покрито с божествена златиста кръв.
— Името ми е Легион — изхриптя изчадието, — защото сме мнозина…
Този път Таерин бе този, който атакува, като хвърли жертвения нож напред тъй изкусно, че острието се заби право между очите на голема. Изчадието рухна на колене, а после падна по очи, разпадайки се във валма от златиста мъгла, от която се носеше сладникаво зловоние.
Кинжалът на жреца тупна на омърсената от кръвта на чудовището трева.
Казарада скочи напред, за да го вземе и върне на черния елф, но ръката на Легион я хвана, преди да може да се отдръпне. Изчадието се бе възстановило много по-бързо от друг път, а хватката му бе желязна дори за вампир.
Казарада изпищя, когато другата ръка я стисна за гърлото. Легион разтвори уста неестествено широко и плътта на одраното му лице се разцепи по средата, разкривайки зъби на поне десет различни същества, след което дръпна главата на вампирката към нея, с явното желание да отхапе черепа ѝ, като сочна ябълка.
Тогава се появи Тамарай. Сабята му проблесна и отсече и двете ръце на съществото. Казарада падна на земята и понечи да ги махне от себе си, но те вече се разпадаха на облаци мъгла. Създанието се бе нанизало само върху острието на светлия елф, за да се разпадне в зловонната мараня, от която изплува след броени секунди.
— Името ми е Легион, защото сме мнозина.
Легион се стрелна към Таерин, без да обръща внимание нито на Казарада, която късаше парчета месо от тялото му, нито на Тамарай, който безрезултатно го мушкаше с дългата си сабя. Всичко наоколо се опръска със златистата кръв на изчадието.
Жрецът отстъпи назад, но изкълченият му крак поддаде и той падна по гръб в тревата.
Легион се извиси над него, протегнал ръце да го разкъса.
Таерин притвори очи.
Това бе краят.
Беше се провалил.
В следващия миг чу тропота на кон и покрай тях профуча фигура със сребърни доспехи и тъмносин плащ. С едно движение непознатият ездач обезглави ужасното същество, което отново се разпадна в облак мараня. В следващия момент се разнесе непознат женски глас, който нареждаше нещо неразбираемо на глас. Писъци на измъчвани души долетяха от неестествената мараня, образувала се в дъжда, а в следващия момент воплите им се превърнаха във викове на облекчение — като духове на мъртъвци, освободени от ужасна участ. Безброй светли петънца се разнесоха във въздуха, а златистата мъгла около тях се разсея.
Таерин отвори очи и видя, че ездачът със сребърните доспехи е елф на мрака с неразгадаемо изражение на лицето. Когато очите му се спряха върху падналия жрец, очите му се свиха презрително.
Таерин веднага разпозна мистериозния им спасител и за миг се запита дали не е било по-добре големът да го бе довършил.
Това бе Алтиарин, изменникът на техния град, черният елф, отишъл в светлината.
— Лорд Алтиарин! — извика Тамарай и ездачът се обърна към него.
— Кой си ти? — попита той. Гласът му бе мелодичен, ала напрегнат и ядосан — сякаш е изненадан твърде неприятно.
— Аз съм Тамарай — представи се светлият елф. — Вие познавате брат ми — Камарай Зеленокосия от Белия двор.
Алтиарин кимна, но не свали меча си.
— Познавам го. А кои са тези? — попита той, като посочи вампирката и падналия елф на мрака.
— Казарада и Таерин — отвърна бързо Тамарай, — не ги убивайте! Те са бегълци от Иррхас-Аббат.
— Не съм сигурна, че той може да ме убие — отвърна надменно вампирката. — Дори да е този, който твърдите, че е.
— Той е — долетя женският глас, произнесъл заклинанието. На лунната светлина се появи силуетът на тъмнокоса жена със спокойно, почти благо изражение на лицето.
— Вие убихте голема — каза Таерин, смаян от силата на жената. Вече се досещаше коя е тя — Лерта, легендарната магьосница, за която се говореше, че е сразила Последния силф, страховития Лихвар от Града на Странните Удоволствия.