— И така да е, какво от това? — не се предаде Мандас. — Хайде стига, всички, които се интересуват поне малко от фолклор, а не само от мода, като нашия приятел Венсан, са чували приказките за страшния октопод, който пържи грешниците в адски огън. Но извинявайте, никой не твърди, че черните елфи са негови поклонници. Те служат на Рамакар. Вие споменахте някакви Пилигрими. Сега ще кажете, че те са организирали съюз на елфите и орките, за да тръгнат на война срещу целия свят? Що за басня?
— Не зная — реши да бъде искрен Римиел. Кралят повдигна вежда, а Мандас се усмихна триумфално.
— Не зная какво точно става — повтори вампирът, — но знам това: Всички големи религии в света губят силата си. Черния крал набира сила. А последния път, когато последователи на Кракена се задействаха, на света се излюпи същество, което едва не го погуби.
— Адската рожба — обади се Венсан, — дори аз съм чувал за нея.
— И какво предлагате? — попита крал Балдуин.
— Ние сме убедени, че кралят на мрака скоро ще изпрати войските си срещу нашата Гора и молим за помощ в отбраната ѝ.
— Значи това било всичко — каза Мандас. — Искате войски за подкрепа във вашия конфликт с черните елфи. Кралят от Иррхас-Аббат си е намерил орки, а вие искате да им се противопоставите с хора. Доста плитко. Това е абсурдно, владетелю, не може да приемете да участвате в такава авантюра.
— Не можем да си позволим да останем безразлични, когато е нападнато самото Сътворение — рече Далимен. — Аз смятам, че трябва да помогнем на елфите на светлината.
Мюлер изръмжа одобрително, а Венсан каза:
— Аз не вярвам в богове, но ако лорд Римиел и народът на елфите имат нужда от помощ, смятам, че е редно да помогнем.
Крал Балдуин се обърна към съпругата си.
— Аз вярвам в думите на лорд Римиел — заяви кралица Маргарет — и точно затова съм против да изпращаме войски на елфите. Тази заплаха може да се стовари и върху нас. Каква е гаранцията, че Черния крал няма да излее ордите си от Ледената планина към нашето владение? Особено сега, след като научих, че вашата Гилдия търгува с тях, Мандас. Предлагам на елфите да дойдат тук, в Санпар. Нищо няма да премине през крепостните ни стени, нито елф, нито орк. Няма по-сигурно място на целия свят.
— Какво ще речете на това предложение? — попита Балдуин.
— Елфите не могат да оставят Гората си — тихо отвърна Алтира, — за тях това е равносилно на гибел.
— Тогава нека я посрещнат — изграчи Мандас.
— Прекали — погледна го остро кралят и търговецът се сви под погледа му.
— Ето какво ще направим — продължи владетелят, — подобно на съпругата си, аз смятам, че има истина в думите на лорд Римиел и лейди Алтира. Не съм толкова надменен, че да обърна гръб и на съветите на паладините и духовенството. Споделям и чисто човешката загриженост към елфите на светлината, изразена от мускетаря Венсан. Не мога обаче и да оставя земите си незащитени пред опасност, въпреки възможността, както отбеляза Мандас, в крайна сметка тя да се окаже имагинерна.
В тронната зала настъпи мълчание. Кралят поглади брадата си и заключи:
— Ще се съобразя с чувството на привързаност, което елфите изпитват към своите гори и ще им пратя петстотин рицари, предвождани от Мюлер, и петстотин мускетари, предвождани от граф Венсан, на помощ. Знам, че ви звучи малко, но ви уверявам, че те са професионални воини, изключително изкусни с оръжието и верни другари на бойното поле. Те ще останат с вас месец, през който ще проверим дали има сигнал за военни действия. Ако това е така, ще ви помогнат в битката с Черния крал. Останалите ми воини обаче ще трябва да обезопасят самата столица. В крайна сметка, имам отговорност и пред своя народ.
С тези думи Балдуин се изправи, в знак, че аудиенцията е привършила. Венсан изглеждаше развълнуван от назначението, а на лицето на Мюлер се изписа мрачна решителност. Римиел благодари механично на владетеля, използвайки протоколните за такива случаи думи, но в същото време можеше да мисли само за едно — че е спечелил едва хиляда воини срещу безчислените пълчища, събрани от Черния крал, и елитните убийци на собствения му народ, чиито умения далеч надхвърляха това на обикновените смъртни.
С няколко думи, кралят бе обрекъл Гората на Всемайката.
Глава девета
След като бе усетила немъртвото същество. Лерта бе използвала магия, за да придвижи себе си и Алтиарин до мястото, от което чувстваше присъствието му. През столетието, изкарано като жрица на Всемайката, вълшебницата бе успяла да се свърже със съзнанието на богинята, макар то да не бе такова, каквото си го представяха хората. Лерта бе получила по-пълно разбиране за природата, за живота в Гората на Всемайката и отвъд нея, за начина, по който мислят и чувстват различните живи същества — животните, но също и растенията, колкото и чужди да бяха те за човека. Въпреки това магьосницата не бе изгубила своите умения във вродената ѝ магия, а напротив — бе се усъвършенствала в мистичното изкуство, стигайки най-високото стъпало в овладяването му — фина манипулация на реалността, при която се постига изкривяване на времето и пространството. Лерта никога не злоупотреби с тази си сила и дори избягваше да я използва, тъй като по този начин рискуваше да наруши деликатния баланс на Сътворението. Сега обаче, когато някой грубо се бе намесил в реда на живота и смъртта, призовавайки адско изчадие, погълнало в себе си безброй мъртви души, Лерта бе действала с всичките си сили и така пристигна със съпруга си тъкмо навреме, за да спаси бягащите елфи и вампирката от голема Легион. Още докато го правеше магьосницата се досети, че не това е истинският ѝ враг. Той бе само инструмент, а в някаква степен и жертва на същинския и противник, притежателя на причудливия и лукав интелект, който бе усетила по-рано. Сега, след като чу думите на Казарада, Лерта бе разбрала всичко — защо боговете не отговарят на молитвите на своите последователи, как сразеното от нея и съпруга ѝ чудовище се е появило на белия свят и какви точно са намеренията на Черния крал.