За момента вълшебницата не бе готова да разкрие истината пред останалите, дори и пред Алтиарин, тъй като това означаваше да се върне много назад в миналото си, в черните дни след смъртта на майка ѝ, когато дори тя се бе изкушила от пътеките на мрака и отдавна забравените тайни, към които водеха те. Мнозина, срещали Лерта, се изумяваха от нейната свръхестествена доброта. Самата тя знаеше, че сред тях е и любимият ѝ елф на мрака. Те обаче не знаеха, че тя цени и обича живота именно защото е била на ръба на най-голямото престъпление и се бе извърнала от него в последния момент, след като бе схванала какво всъщност се кани да направи. За огромно съжаление Черния крал очевидно бе продължил оттам, докъдето бе стигнала тя. Само това можеше да обясни присъствието на представител на Великата раса Ми-Го в земите на Тарр подир толкова много хилядолетия.
Сега Лерта бързаше обратно към Горите на Всемайката, като едновременно бе нетърпелива да сподели откритията си с Белия крал и в същото време се страхуваше как ще реагират другите, когато истината за нея излезе наяве. Тя яздеше коня зад Алтиарин и отново мърмореше думите на заклинанието, което изкривяваше времето и пространството около нея и спътниците им.
Самите те я озадачаваха, тъй като бяха странна компания, по-странна дори от групата, в която бе участвала по пътя си към Водопада на Зората. Мрачният елф Таерин бе очевидно фанатик на Рамакар, което бе изключително тъжно. Пълен с агресия и омраза, която насочваше и към самия себе си, той всъщност имаше огромна магическа сила, която можеше да развие — Лерта бе усетила това само с докосване. Не бе учудена, че никой в Иррхас-Аббат не я е установил. Таерин имаше дарбата на лечител, но тя не се бе проявила заради догмите на Рамакар, втълпявани му от ранно детство.
Тамарай, неговият спътник, и бе познат по име от приятеля им Камарай. Рицарят на елфите бе споделил, че брат му е напуснал Гората на Всемайката поради някаква мъка, която го терзае, ала не бе пожелал да сподели каква точно. Лерта обаче бе сигурна, че той не би се върнал в Гората току-тъй, без причина. Освен това вълшебницата бе озадачена от проявите на загриженост, които Тамарай проявяваше към жреца на тъмата. Светлият елф се опитваше да бъде сдържан, но Лерта се бе научила да разчита емоциите на другите от малко.
Замислена над проблема, тя внезапно намери отговора на загадката и премигна невярващо. Такъв развой на събитията бе неочакван и я притесни не на шега. Лерта не страдаше от предразсъдъци и презираше консервативните религиозни догми, осъждащи подобни отношения, но се притесняваше от това, че видимо добродушен елф като Тамарай е привлечен от почти побъркания жрец на Рамакар. Сега тя си обясни и изпепеляващата ярост, която Таерин демонстрираше към света. Може би трябваше да опита да помогне на тези двамата, но деликатно. Лерта си даде сметка, че тази задача ще е дори по-трудна от изцерението на Алтиарин в Ледената планина или освобождението на Римиел от Лихваря. Ала чародейката не бе от тези, които оставят другите в беда.
Казарада пък бе енигма. Всяко нейно движение, всяко изражение на лицето, начинът, по който говореше, издаваха увереност и преданост към пътя на агресията. Това бе жена, свикнала да получава това, което иска, и приемаща леко превратностите на живота. Вероятно затова бе избрала да стане и вампир.