Лерта не разбираше каква отговорност може да изпитва такова същество към двама объркани елфи и дори към съдбата на света. Казарада изглеждаше от този тип индивиди, които първо гледат да оцелеят, а после се грижат за останалите, ако изобщо стигнат дотам.
А може би я преценявам погрешно, помисли си Лерта. Със сигурност вампирката трябваше да бъде наблюдавана.
Проблем оставаше и самият Алтиарин. Тя чувстваше, че тялото на любимия ѝ е напрегнато, а в ума му бушуват мрачни мисли. Мъжът ѝ бе изминал дълъг път, откакто го завари окървавен в Планината на Ледените Хребети, почти разкъсан от ноктите на отвратителния снежен човек. Той вече не хранеше омраза към света и се бе разделил с повечето от старите си убеждения. В ума му обаче ненавистта към жреците на неговия народ бе дълбоко вкоренена — те бяха отнели първата му любов, бяха го преследвали десетилетия наред. За него нямаше да е лесно да приеме Таерин, а самият жрец не го улесняваше с невъздържания си език.
Ала всички тези проблеми бледнееха пред това, което бе научила тази вечер. Прастария се бе завърнал, донякъде и по нейна вина, и се бе превърнал в оръжието, с което Черния крал можеше да надмине и най-смелите си мечти. Този нечестив съюз трябваше да бъде спрян — иначе над целия свят щеше да се спусне вечна тъма…
Групата от четирима ездачи, яхнали два коня, и крачещата неуморно напред вампирка пристигна във владенията на елфите призори. Лерта бе създала магическо було, подобно на нематериална дреха, което покри Казарада от глава до пети, за да я предпази от смъртоносните за вида ѝ слънчеви лъчи. Докато яздеха, сърцето на Лерта се сви. Чувството за покой и наслада, което обхващаше пристъпилите в тази гора, вече го нямаше. Магията на Всемайката си бе отишла, а това, което се задаваше вместо нея, надхвърляше и най-лошите кошмари на светлите елфи. Всъщност — и на черните.
— Това, значи — каза Таерин, — е вашето владение.
Жрецът бе сдържал езика си по време на пътуването и дори бе задрямал на коня пред останалия буден Тамарай, но сега вече, на свежа глава, се канеше да сподели с останалите своите мисли за Гората на Всемайката.
— Изключително провинциално — продължи черният жрец, — не мога да повярвам, че наистина живеете по дърветата. Според учените на Иррхас-Аббат това е било характерно за най-примитивните същества на континента, съществували много преди боговете да осъзнаят същността си и да насочат развитието им към познатите раси.
— Живея тук от столетие — отговори Алтиарин — и установих, че това място определено е за предпочитане пред угнетителните твърдини, в които сте се укрепили.
— Говориш все едно си един от тях — погледна го враждебно Таерин, — но всъщност си изменник.
— Бях един от вас — възрази Алтиарин, — а изменници сте само и единствено вие. Извращение с народа на елфите, подигравка пред лицето на боговете.
Таерин поаленя от ярост и понечи да каже нещо, когато се обади Тамарай:
— За момента това място е убежище от пипалата на Прастария, Таерине. Разбирам неодобрението ти към нашите обичаи, но сигурен ли си, че в момента би предпочел да бъдеш в Иррхас-Аббат?
Жрецът замлъкна и стисна зъби.
— Като цяло, всички вие говорите прекалено много — обади се Казарада, — и то за неща, които нямат пряко отношение към проблемите ни. На кои елфи им били по-хубави къщите, на кого му били по-праведни обичаите. Пълни глупости и излишни приказки, като че някой ви плаща всеки път, когато си отворите устата.
Елфите се почувстваха глупаво, а Лерта леко се подсмихна. Тази Казарада си я биваше и постигна с няколко изречения това, което щеше да отнеме на самата нея дълги увещания. Конниците наистина млъкнаха.
Не след дълго през дърветата се показаха физиономиите на елфи. Повечето от тях бяха облечени в брони, обвити в бръшлян — знак, че се подготвят за приближаващи военни действия. Лицата им се смръщиха при вида на жреца на Иррхас-Аббат и забулената в черно жена, но повечето прецениха, че става дума за пленници, и не им обърнаха внимание.
Не така обаче стоеше въпросът с рицар, който се появи на бял еднорог. Доспехите му сияеха на слънцето, а странната му зелена коса се вееше от приятния есенен бриз.
— Тамарай! — извика новодошлият.
Лицето на русия светъл елф се изкриви от усмивка.
— Братко! — отвърна той.
Камарай насочи коня си към тях и след като поздрави Алтиарин и Лерта, стисна ръката на брат си.
— Не сме се виждали от много години — каза той, — от прекалено много.