— Как смееш? — просъска той. — Малко ли унижения изживях, че и това?
— Защо унижение? — ококори се Лерта.
— Само старите жени, вече негодни за разплод, се занимават с лечителство! Това е недостойна професия за един мъж, при това жрец.
— Е, аз съм стара и съм жена, но не мисля, че само ние можем да се занимаваме с лечителство. Сигурна съм, че можеш да станеш много вещ в тази област.
— Дума да не става. Обидно е, че изобщо ми го предлагаш!
— Значи не искаш да помогнеш на твоя бог?
— Мога да му помогна, ако имам истинска магия. Ако овладея силите на пламъка и леда. Ако науча проклятия, които да поразяват врага още при изричаното им. Такава магия, каквато използва, за да унищожиш воина, който се наричаше Легион.
— Това бе лековита магия — поклати глава Лерта, — за освобождение на покорените души, а не за унищожение.
— Няма да стана лечител! — тропна с крак Таерин. — Ако наистина имам магия, научи ме да се бия!
Лицето на Лерта се изопна.
— Досега винаги те щадях, Таерин, но сега ще ти кажа истината. Може би така ще е по-полезно.
Жрецът целият настръхна.
— Твоята дарба е да лекуваш, а не да унищожаваш. Възможно е, след много години, да се научиш да насочваш енергията така, че да нараняваш другите, вместо да им помагаш. Първо обаче, аз не бих те научила на това, дори да имах време. Второ, и да го сторех, пак няма да си достатъчно силен.
— Как смееш! — повиши глас Таерин.
— Млъкни и слушай! Знам за Прастария, който идва към нас, Таерин. Знам кой е той и какъв е бил в миналото. Повелителят на Великата раса Ми-Го от прастари времена. Ако се изправиш срещу него, той ще разкъса съзнанието ти като хартия, ще те превърне в бездушна кукла, от чиято уста ще тече слюнка и ще те използва за забавление и демонстрация на силите си. Само аз мога да се изправя срещу него. Затова и ми трябва помощ — някой да ми помогне при лекуването на ранените, които ще заприиждат още след първия сблъсък с отвратителната войска, която ненормалният ви владетел е събрал. Ти можеш да помогнеш, като се научиш на лековита магия, така, както помагат Казарада и Тамарай на бойното поле. А можеш да останеш тук и да се самосъжаляваш.
Лерта замлъкна и остана загледана в жреца, който бе посивял от гняв.
— Значи вампирката и простият моряк — на бойното поле, а аз — при стариците отзад, така ли? — изсъска Таерин. — Няма да стане. Когато кралят ви благоволи да ме приеме, ще му кажа каквото имам да казвам, а после ще напусна тази кочина, която имате за дом.
Лицето на Лерта помръкна.
— Хубаво тогава — въздъхна тя и отвори вратата, за да излезе. Преди да го направи обаче, се обърна към Таерин и каза:
— Но когато твоят бог загине и чуеш предсмъртния му крясък в ума си, спомни си, че и ти имаш своята малка вина за това.
Лерта затръшна вратата зад гърба си, а Таерин остана сам.
Същата вечер Таерин, както винаги, се прибра в стаята си, разгневен и оскърбен от думите на магьосницата. Как смееше тази жалка човечка да му държи такъв тон!
Опита се да заспи, но гърлените смехове на двамата противни братя и вампирката го смущаваха. Дори след като домът на Камарай притихна. Таерин не заспа, а се въртя неспокоен в леглото си чак докато един облак не скри облещилата се през прозореца на стаята му луна.
Когато най-после заспа, бе измъчван от неспокойни сънища. Първоначално видя своя роден град Иррхас-Аббат напълно опустял, а после погледът му се издигна на стотици метри нагоре, към върха на Черната кула, от която управляваше кралят. Самият той бе застанал там, на невъзможно високо място, където само боговете могат да оцелеят и от устата му излизаха странни наричания, от които дори Таерин, възпитан от невръстна възраст в тайните на Иррхас-Аббат, усети как го полазват тръпки.
Йа! Йа! Ктхулу фхагн! Пх’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл ф’хтагн!
След това сцената се смени и Таерин се озова в тайнствен зандан, подобен на гигантски кладенец, спускащ се на безкрайна дълбочина. В дъното му имаше три силуета — на прастара жена, която прегръщаше сина си, и на воин, гневно размахал алебарда във въздуха. По стените на кладенеца имаше крилати ангели, приковани с пирони, от чиито очи се стичаха кървави сълзи.
При тази гледка Таерин изпита отчаяние и безнадеждност, а след това сънят се смени отново. Този път жрецът видя огромна зала, която леко се поклащаше. Тя бе изкована от почерняло дърво, а по стените ѝ висяха картини на хора, обхванати от ужасно страдание. В центъра на залата имаше огромна маса с разперена карта на континента Тарр, а до нея стояха три фигури, от които се излъчваше студена омраза, която заля жреца на талази.