Това, което притесняваше някогашния елф на мрака не на шега, бяха магьосниците от Иррхас-Аббат.
Действително, светлите елфи също имаха заклинатели, включително такива, които разчитат на вродена магия, а не на божествените сили на Всемайката. Ала техните вълшебства отново бяха насочени повече в това да укрепват Гората, отколкото да се борят с други елфи.
Орките и останалите същества, съюзили се с Черния крал, бяха допълнителен проблем. Никой не знаеше колко точно са създанията, живеещи дълбоко в недрата на Ледената планина. Черните елфи редовно навлизаха там за нови роби и се възползваха умело от това, че орките са разделени на безброй много племена. Ако сега се бяха обединили под знамената на Иррхас-Аббат, това означаваше, че към тях приближават несметни пълчища.
И накрая, но всъщност най-сериозно, го безпокояха думите на Лерта. Вълшебницата не искаше да говори за загадъчните новини, които донесе Таерин — че в света на Тарр се е завърнал представител на Великата раса Ми-Го. Алтиарин чувстваше, че тя знае нещо за това, но не желае да го обсъжда. Черният елф бе търпелив и не искаше да я притиска. Преди много, много години тя го бе изчакала да се съвземе в малката си хижа на Иррхас-Аббат, сам да разкрие греховете, които е вършил, и така да намери истинско покаяние. Той щеше да ѝ отвърне със същото, независимо от обстоятелствата, макар че те бяха повече от тревожни. Ми-Го бяха кошмарна раса, архитекти на омразата от прастари времена, а според изследвания на чернокнижниците от Иррхас-Аббат именно те бяха отговорни за създаването на някои от низшите раси на континента като сатирите и минотаврите, които притежаваха черти, невъзможни за получаване при естествена еволюция. Дори и един от тях щеше да бъде голям проблем. Лерта се държеше, все едно той е тук по нейна вина и е само нейна грижа. Алтиарин бе предложил помощта си срещу съществото, в случай че то наистина се е появило — вероятност, която трябваше да признае за все по-възможна. Вълшебницата обаче бе попарила надеждите му, като го предупреди, че него го чака друга, още по-тежка задача, заради която може да се наложи да изостави и нея, и народа на светлите елфи. Алтиарин все още не знаеше за какво става дума, но не можеше да си представи, че има нещо толкова значимо.
И въпреки това той остана търпелив към съпругата си.
Не след дълго на поляната, където рицарите тренираха за предстоящите схватки, се появи Камарай, следван от брат си, вампирката и — изненадващо — жреца. Те бяха облечени в пълно бойно снаряжение, като зеленокосия рицар още не бе сложил шлема си. Лицето му изглеждаше все така младежко, както и първия път, когато Алтиарин го бе срещнал, но някогашният елф на мрака не се заблуждаваше — Камарай бе само малко по-млад от него и бе видял много. Въпреки всичко обаче не бе изгубил идеализма си и посрещаше всяко ново предизвикателство с почти детски ентусиазъм.
Алтиарин чувстваше вина всеки път, щом го видеше, тъй като преди много десетилетия именно неговата ръка бе отнела живота на годеницата му. Камарай му бе простил и никога не го бе обвинявал, но и бе останал самотен, неспособен да си намери нова любима. Сега се бе вглъбил в подготовката за защитата на своята Гора и въпреки добродушната си природа, вероятно бе решен да отмъсти на черните елфи и за смъртта на жената, която бе обичал. Поне така разсъждаваше Алтиарин.
Неговият брат обаче го притесняваше. Тамарай бе показал страховито умение в боя с меч, но бе потънал напълно в себе си. Дори на бойното поле оставаше загадка — бронирана фигура със спуснато забрало на шлема, воин, вглъбен в свое незнайно страдание. Алтиарин подозираше, че се е случило нещо между него и брат му или между него и Таерин, но не можеше да се меси. Знаеше, че Лерта бе отишла предишната вечер при жреца и се бе върнала разстроена. Засега Таерин не бе предприел нищо, което да предизвика подозренията на Алтиарин, но черният елф все още се опасяваше, че той е шпионин, изпратен да ги отслаби в решителен момент. За Тамарай това можеше да се окаже тежък удар, тъй като и без това изглеждаше обзет от ярост. Алтиарин знаеше, че тя може да е както съюзник, така и предател на бойното поле и се надяваше пътят на завърналия се от странство елф да не завърши трагично.
Покритата от глава до пети със стоманени люспи Казарада изглеждаше отдадена на каузата им. Алтиарин имаше едно наум и за нея, но поне засега тя изглеждаше могъщ съюзник, чиято помощ не можеха да си позволят да отхвърлят. Освен това бе надарена с изключителна тактическа мисъл. След като бе показала огромната си сила още в първите тренировъчни битки, като срази Камарай и се бори с всичка сила срещу самия него, вампирката бе започнала да хитрува и понякога да губи битките с елфическите рицари, особено със самия Камарай. Алтиарин смяташе, че така тя се опитва да вдъхне кураж на воините, което според него бе отлична стратегия.