Алтиарин отвори уста да защити жена си, но Лерта махна с ръка.
— Това е нещо, което трябва да споделя — каза тя, — но ми е трудно да започна.
— Когато се съмняваш в нещо — усмихна се Белия крал, — започни от началото.
Лерта кимна замислено.
— Така да бъде… — отвърна тя.
Преди много, много години аз бях все още млада и неопитна магьосница. На изкуството ме учеше моята майка, която бе стара и веща лечителка и живееше с баща ми Крау. През целия си живот майка ми се опитваше да помага на хората, на болните, на отчаяните, на онези, на които няма кой да помогне. Това обаче не се хареса на Църквата, почитаща на думи Томан Изкупителя. За нея магията бе грях, независимо кой я употребява и с каква цел. Нейните инквизитори я заловиха и я разпънаха на Колелото на Мъченията, а след това запалиха клада, която погълна трупа ѝ.
А аз дори не можах да я изпратя в последния ѝ път, защото иначе щях да последвам съдбата ѝ. Крау ме отведе надалеч, в подножието на Планината на Ледените Хребети, и там живяхме дълги години, докато накрая не срещнах моя Алтиарин. Там аз продължих живота си на лечителка и оттогава до ден-днешен се стремя да помагам на онези, които не могат да си помогнат сами.
Но преди това поисках отмъщение. Ще ви помоля да ми простите, тъй като бях млада и изпълнена с гняв. Тогава за пръв път се сблъсках с нетолерантността на религията и възненавидях боговете. Исках да си отмъстя, исках го толкова силно, че се обърнах към най-тъмните дълбини на душата си, към най-лошите надежди — онези, които обещават смърт и разрушения. Избягах от баща си и навлязох дълбоко в пещерите под Ледената планина, а там потънах в медитация за три дни, призовавайки черната магия в себе си. Исках да унищожа онези, наранили майка ми, исках да ги ударя там, където най-много ще ги заболи, да обезсмисля вярата им. Яростта клокочеше в съзнанието ми, а когато най-после излязох от транса — измършавяла и озлобена, същинска вещица — видях пред себе си трупа на орк шаман, оставен незнайно от кого, докато съм медитирала. В ръцете си той стискаше свитък, който, подозирам, е бил препис от много по-древна книга и то вероятно не първият. Езикът на книгата бе с архаична форма на думите, използвани от орките, но аз чудодейно разчетох словата, написани вътре. Това бе магия за призоваване, за комуникация с един конкретен дух на мъртвец, чието име е непроизносимо на езиците, използвани от народите в Тарр. Ала аз успях да го разчета в ума си. В свитъка пишеше, че той е пръв измежду Учителите — ония, които искат да донесат просвещение от звездите и да загърбят вярата в боговете.
Заклинанието, описано на ронливия пергамент, бе изключително трудно, всяка дума се произнасяше отделно в продължение на седмици, преди да може да даде резултат. Аз обаче бях неуморна и забравих за нуждите на тялото си, хранейки се с лишеи и отровни гъби, които растяха по скалите вътре в пещерите на Ледената планина, а омразата ми се подхранваше от отровата. Не правех нищо друго, освен да спя и да произнасям архаичните думи, а когато спях, съзнанието ми пресичаше шеметни бездни във времето и пространството. Виждах градове с причудлива архитектура, издигащи се под пурпурни небеса, и същества, чиито форми са толкова кощунствени, че езикът ни е беден, за да ги опише. Видях как целият им свят — лилава сфера, рееща се в безкрая на звездите — избухва като гнила ябълка в нищото, а от нея излита чудовищен кораб, конструиран така, че да прекоси вечния мрак между слънцата. Видях как този кораб каца на континента Тарр и от него излизат Учителите, които се опитват да унищожат вярата в боговете, и се възрадвах. Видях най-мъдрия измежду древните същества и се събудих с писъци от неестествените форми на тялото му, а после в захлас засънувах речите му за далечни светове и древни тайни, оставени ни от невъобразимо древни времена, когато самото Битие не е съществувало и е имало нещо Друго, което дори не можем да възприемем. Тогава обаче усетих, че зад тези същества стои разрушителна, ужасна сила, която мрази Съзиданието и иска да върне света в състояние, в което материята не съществува. Много по-късно научих, че това е съществото, известно в митологиите на Тарр като Кракена, Демона на Пустотата. Черно отчаяние ме обхвана, когато научих за тази сила, изгубих вяра в боговете и реших, че тя е единствената във Вселената, а после се заклех, че няма да допусна това чудовище да нахлуе в нашия свят. Така прекратих наричанията, които трябваше да върнат предводителя на Ми-Го в света на живите, произнесох магическите думи, които го призоваваха на обратно и изгорих свитъка, така че никой никога повече да не намери прокълнатите тайни. Сънищата от стари времена избледняха и аз се върнах, изнемощяла и отслабнала при баща си, като го заклех да не ме пита какво съм видяла в пещерите и с какво съм се занимавала. Минаха години, а после и десетилетия. Когато намерих Алтиарин, вече напълно бях забравила тази история. Неговите разкази за континента Тарр и света, в който живеем, ме подсетиха за Ми-Го, а когато научих от него, че Великата им раса е унищожена, почувствах огромно облекчение, макар от една страна да бях угнетена от гибелта на цяла една цивилизация, а от друга — объркана от това, че съм влязла в досег с нея, макар и косвено. Годините обаче изминаваха, а сблъсъкът ми с Пилигримите на Тъмното Начало ме убеди, че Ми-Го никога няма да се върнат — в противен случай Кракена не би разчитал на съмнителната помощ на едни немъртви монаси. За нещастие, се оказа, че греша. Малко създания в Тарр знаят повече от мен и съпруга ми за заплахите, които Черния крал стоварва върху нас. Знаем, че той умее да изкривява самата същност на битието. Надвихме Лихваря, който бе най-опасният от обитателите на Града на Странните Удоволствия, справихме се и с неговия шпионин в двора на Гората — коварния Телмакин. Опасявам се обаче, че победите ни са имали пагубен ефект върху съзнанието на нашия враг. Вероятно Черния крал се е свързал с духа на прастария повелител на Великата раса, когото опитах да призова от глъбините на миналото. Подозирам, че той е довършил това, което аз започнах, и е намерил съюзник, далеч по-могъщ и безскрупулен дори от бога, в чиито нозе всякога се валят трупове. Защото Рамакар, в своето помътняло от сблъсъка с Кракена съзнание, вярва, че това, което прави, е за доброто на Тарр, а Прастария, както се нарича господаря на Ми-Го сега, дори не е от този свят — участта му за него е по-нищожна от тази на муха, тъй като копнее да разруши самото сътворение. Аз обаче не ви разказах защо свитъкът на стария орк ме привлече толкова, защо виденията за онова отблъскващо далече, което срещнах в сънищата си, ми подейства тъй опияняващо. Според това, което видях, Прастария повелител на Великата раса познава заклинание, което може да окове боговете и да ги принесе в жертва на Кракена, а в замяна изреклият го негов ученик ще получи господство над целия свят, макар и не във вида, в който го познаваме, а също и забранено познание от отвъд. По някаква причина, която не мога да проумея, самият Ми-Го не може да изрече магията — за целта трябва да намери могъщ магьосник, който е родом от самия свят, наречен за унищожение. През онези дълги дни и нощи в недрата на Ледената планина аз узнах, че не мога да бъда този магьосник. В лицето на Черния крал обаче Прастария е открил ученик, по-жесток и от самия него. С това заклинание кралят ще обрече на погибел самото съзидание, ще отмъсти на Рамакар, задето не му е дал силите да ни завладее, и ще покоси останалите богове. Всички ние вероятно ще загинем при този акт, но за някого, решил се на тази магия, това няма значение. Кралят вероятно планира да навлезе в ниво, намиращо се отвъд етерните селения — хаотично измерение, в което ще бъде по-велик от боговете. Затова е започнал и цялата тази война. Трябват му много смърт и разруха, за да отприщи магиите, които са му необходими, за да погуби вече пленените богове. Ако не бъде спрян, това може да е краят най-малкото на нашия свят, а може би и нещо още по-лошо. Черния крал трябва да бъде победен, а армията му — спряна. Преди да стане много късно за всички ни.