Алтира сведе глава.
— Знаеш, че не бих те изоставила — каза по-младата магьосничка, — просто не мога да повярвам, че оставяш татко и Римиел сами срещу Черния крал.
— Никога не съм го правила и не бих го направила и сега — отвърна Лерта, — ако не бях сигурна, че магията ми не може да помогне срещу някого, който не само че не вижда грешка в пътя, по който е поел, но и се гордее с него. Ти също не можеш да помогнеш. Предчувствието ми е, че баща ти единствен може да срази господаря на Иррхас-Аббат, но помощта на Римиел ще му е необходима, за да стигне дотам.
Магьосницата погледна вампира.
— Ще трябва да отлетите по обиколния път, от планината — в противен случай Прастария ще предугади идването ви и ще ви посрещне със заклинанията си. Дори да оцелеете след такава среща, вероятно ще бъдете много отслабени, за да се изправите срещу краля.
— Значи всичко ще свърши там, откъдето започна — отговори Римиел, — по Ледените Хребети.
— Не — поклати глава Алтиарин, — ще свърши там, откъдето тръгнах аз. В Иррхас-Аббат.
След това погледна към Камарай.
— Ти ще трябва да водиш армията в мое отсъствие, докато Негово величество се бори с жреците, а жена ми и дъщеря ми — с Прастария. Не забравяй това, което ти предадох като познания.
— Никога, Алтиарин — отвърна Камарай и се обърна към Белия крал: — Ваше величество, моля за разрешение да предвождам войските ви срещу черната армия.
Белия крал не отговори веднага. Отпуснат назад на трона си, изглеждаше безкрайно уморен, все едно всичките хилядолетия от възрастта му внезапно са го настигнали.
— Една част от мен иска да напомни на всички, че не съм дал разрешение за нищо — каза накрая той, — но за съжаление, съм достатъчно стар, за да видя, че Лерта е права. Взирам се в бъдещето, ала не виждам нищо, освен мрак. Дано бъркам. Продължете с плана така, както сте го замислили, а аз ще се приготвя за сблъсъка с агентите на моя брат по могъщество. Вие пък ще трябва да подготвите Гората за пристигането на джуджетата.
Белия крал въздъхна, преди да продължи:
— Сутринта долетя ястреб-вестоносец от крал Уилям.
Неговите съгледвачи са забелязали приближаването на огромен черен флот. По всяка вероятност става дума за армията, която идва от Иррхас-Аббат. Военноморските сили на Уилям ще се опитат да се изправят срещу нея, но…
Белия крал поклати глава. Нямаше нужда да довършва.
Джуджешките моряци бяха отишли в битка не на живот, а на смърт. Целта им бе само да спечелят време на бегълците от техните градове.
Войната бе започнала!
Глава дванадесета
Капитан Буч свали далекогледа от лицето си и се намръщи. Знаеше, че нямат шанс. Знаеше, че целта на флотата му е да забавят черните талази, доколкото могат.
Но от видяното се съмняваше, че някой изобщо има шанс. Това, което досега бе спирало елфите на мрака да завладеят цял Тарр, бе относителната им малобройност. Подобно на братовчедите си от Гората на Всемайката черните елфи не бяха много. Рядко се появяваха деца, а в Иррхас-Аббат част от тях загиваха в жестокото обучение, през което минаваше всяко едно, независимо дали е предопределено да бъде воин, магьосник или жрец.
Този проблем, изглежда, бе преодолян чрез съюза с примитивните раси на Тарр. Сред изящните черни галери, на които се придвижваха елфите на мрака, се виждаха и тумбести оркски кораби, носещи се напред благодарение на труда на стотици гребци, които явно работеха без почивка и бяха толкова много, че нямаше значение колко ще умрат от изтощение. Страховитите триреми на минотаври и сатири, дошли от далечния остров Миной, също бяха внушителна гледка, а звероподобните същества по палубите им изпълниха Буч с ужас. Самите елфи на мрака стояха най-отзад, скрити на сигурно зад слугите си, очевидно пазейки се за сраженията по суша. Дори оттук обаче джуджето можеше да види страховития кораб на техните командири, който се извисяваше като крепост над останалите — гигант, подобен на сграда.
Срещу това джуджетата имаха неголям флот, събран колкото да забави прииждащата пасмина чудовища и да спечели време на останалите, сред които най-уязвими бяха жените, децата и старците, да напуснат укрепените градове и да отстъпят към Гората на Всемайката, където се предполагаше, че силата на Белия крал ще ги защити.
След видяното до момента, Буч вече не вярваше, че някой може да защити Тарр от тази сила и се запита дали не би било по-добре джуджетата да умрат по родните си места. После обаче прогони тази мисъл от главата си — надежда винаги съществува и трябваше да я пази до последно. Неговата задача бе ясна и той имаше прекрасни идеи как да я изпълни. За никого не бе тайна, че джуджетата са най-напредналата в технологично отношение раса на Тарр, усъвършенствала употребата на огнестрелни оръжия, които бяха все още рядкост за останалата част от света. Дебелите оръдия вече подаваха дула от здравите кораби на флота му, готови да посеят смърт върху оркските корита. Те бяха по-далекобойни, по-мощни и по-точни от оръжията на съществата, дошли от подземията на Ледената планина. Затова, когато капитанът даде сигнал за огън, първите кораби на орките потънаха, а предводителите им дори не можаха да реагират. Буч даде заповед за втори залп и още няколко оркски кораба станаха на трески, а тежките камъни, изстреляни от катапултите им, цопнаха на безопасно разстояние в морето.