Но го бяха направили и той нямаше право да ги предава.
— Зад борда, всички зад борда! — извика той, когато един грамаден оркски камък продъни „Пияната брада“, и скочи във водата, където бе подхванат от делфин. Не след дълго всички джуджета, оцелели от атаките на черната армада, бяха във водата на гърба на делфини, които се понесоха с изумителна скорост обратно към брега.
А зад гърба им косатките, китовете и кашалотите бяха обкръжили огромния кракен и не пускаха нито него, нито корабите зад пипалата му напред.
Те се жертваха, за да спечелят за джуджетата малко време, колкото да се измъкнат, осъзна Буч, стиснал перката на спасилия го делфин.
Бяха им дали кратка отсрочка. И въпреки размера на противниковата армия и мощта на адското същество, което я предвождаше, Буч се закле, че саможертвата на китовете няма да е напразна.
Глава тринадесета
Джуджетата пристигнаха в Гората на Всемайката през нощта и Римиел бе този, който ги посрещна. И без това нито той, нито Алтира, Лерта и Алтиарин използваха това време за сън. Двете вълшебници правеха последни приготовления, с които да помогнат в пътуването на черния елф. За разлика от Римиел, той, естествено, не можеше да лети и на вампира му бе чудно как ще го следва по пътя. Съмняваше се, че гордият Алтиарин ще се съгласи да го носят като агне до Иррхас-Аббат, а разстоянието бе толкова дълго, че бе изключено да го вземат пеша или дори на кон. Алтиарин обаче само се бе усмихнал лукаво и бе казал на Римиел да не се безпокои, след което отиде при армията елфи, за да им съобщи лично лошата новина, че двамата с Римиел няма да участват пряко в предстоящата война. Вампирът смяташе, че е редно и той да присъства, но тогава бяха пристигнали първите вестоносци, съобщавайки, че джуджета навлизат в Гората на Всемайката. Римиел и група елфически рицари ги посрещнаха и им помогнаха да се настанят във временни убежища, подготвени предварително от вълшебниците на краля — странни, но уютни шатри от сплетени растения, разположени близо до потоци. В тях всяко джудже намираше вкусни плодове, зеленчуци и ядки, с които да утоли глада си, а за мнозина от бежанците това бе добре дошло — те бяха напуснали градовете си с малко припаси, за да не губят време. Носеха тревожни новини за огромен черен флот, който приближава от земите на Иррхас-Аббат — армия, която не крие амбициите си да подложи целия континент на пагубно опустошение.
Така нощта отмина неусетно, а на сутринта Римиел бе принуден да се сбогува с Алтира, може би завинаги.
Макар да бе живял вече столетие е красивата магьосница, вампирът бе все така лудо влюбен в нея, както в онзи далечен зимен ден, когато Алтиарин ги хвана да се целуват. Когато оцеля след сблъсъка с детето на Кракена. Римиел бе предположил, че вечността е пред тях. Ала ето че сега враговете им успяха да ги разделят. Макар да бе предложил сам плана да се изправи срещу Черния крал. Римиел далеч не бе така уверен в думите си, колкото бе звучал на срещата при Белия крал. Наистина, през последния век силите му бяха значително нараснали, а умението да си служи с меча бе ненадминато, както признаваше и самият Алтиарин. Владетелят на Иррхас-Аббат обаче притежаваше съкрушителна мощ и Римиел изобщо не бе сигурен, че ще може да му се противопостави. Знаеше, че ако и той не успее, никой няма да може да го направи. А бе по-добре да загине в битка, отколкото просто да очаква края на света.
Тайно бе щастлив от това, че Алтиарин ще го придружава, макар да се безпокоеше за черния елф, Алтиарин нямаше неговите свръхестествени сили, колкото и опитен да беше. Въпреки това Римиел все още, подир всички тези години, го считаше за свой ментор, макар да бе живял много по-дълго от него. Алтиарин му бе помогнал да се изправи срещу Лихваря, той бе до него, когато вампирът се провали в битката си със страховитите изчадия, призовани от Пилигримите на Тъмното Начало, и след това му бе разкрил всичките тайни на боя с меч, като накрая бе благословил и любовта му с Алтира. За Римиел черният елф бе като брат и присъствието му бе успокоително. Зарече се, че няма да позволи нищо да му се случи.
Самият Алтиарин се появи малко по-късно, придружен от Лерта и дъщеря си. Алтира не бе казала на Римиел какво точно са замислили с майка си, но бяха прекарали цяла нощ в заплитането на магии.
Алтиарин бе облечен със сребърните доспехи, които носеше като благородник в Белия двор, но бе заменил тъмносиния плащ с дълго черно наметало, което подозрително напомняше дните му на воин от Иррхас-Аббат. То се вееше на гърба му, развявано от призрачен вятър и Римиел се досети, че това е част от заклинанието, дадено му от Лерта. На пръстите си, завършващи с остри черни нокти. Алтиарин носеше пръстени със странни многоцветни камъни, а на кръста си бе запасал тънък меч — смъртоносно оръжие, с чиято помощ еднакво добре можеше и да мушка, и да сече.