— Щях да те попитам как смяташ да ме следваш във въздуха — каза Римиел, — но подозирам, че вече имаш отговор за това.
Алтиарин, прегърнал с една ръка съпругата си, само се усмихна и кимна към дъщеря си, която стоеше до вампира.
— Въпросът е дали ти ще успееш да ме последваш — отговори лукаво той, — аз съм добре подготвен за предстоящото пътуване.
— Най-малкото, което можехме да сторим, татко — отвърна Алтира, а след това каза: — Пази ми мъжа. А също и себе си.
— Благодарение на вас с Лерта вече имаме шанс в тази мисия — кимна Алтиарин и се обърна към съпругата си: — Ще се помъча да приключим с това бързо и да се върнем за основното сражение.
— Важното е да приключите успешно — поклати глава Лерта, — останалото е моя грижа.
Тя прегърна Алтиарин и двамата останаха за миг заедно, после се разделиха.
— Куражът ви е достоен за уважение — обади се застаналият настрани Таерин, — но неуместен. Силите на съществата, срещу които се изправяте, са огромни.
— Затова имам нужда и от твоята помощ — отговори Лерта. — Ти ще трябва да изцериш ранените, докато аз и дъщеря ми сме заети с Прастария, а Алтиарин и Римиел — с Черния крал.
— Таерин — лечител? — обади се познат глас. — Не спираш да ме изумяваш, жрецо!
Казарада се появи на поляната пред дървото, в което живееше Римиел, застанала отляво на зеленокосия Камарай. От дясната страна на елфическия рицар бе брат му, както винаги спуснал забралото на шлема си и следящ какво става с проницателните си сини очи.
— Някои от джуджетата могат да помогнат в битката — каза Камарай. — Имат планове и части за оръжия, които биха били полезни срещу прииждащата гмеж.
— Много добре — кимна Алтиарин. — Джуджетата от векове наред са трън в петата на моите събратя, а сега ще искат да отмъстят и за опустошената си родина.
След това черният елф постави ръка на рамото на Камарай.
— Сигурен съм, че ще се справиш на бойното поле, приятелю. Трябва да ти благодаря за всичко, което направи за мен през последното столетие. Ще се опитам да ти се отплатя в тази — опасявам се и в същото време се надявам — последна бойна мисия.
— Всичко ще е наред — отвърна на погледа му Камарай. — Ще се върнеш тук, където ти е мястото. Сред нас.
— А когато войната свърши и изметем черната напаст, аз ще се върна там, където е моето място — обади се Тамарай иззад забралото си, — в земите на джуджетата.
Никой не отговори на това и настъпи неловко мълчание. Таерин сведе поглед.
— Трябва да тръгваме — каза накрая Алтиарин, — сърцето ми се свива от това, че ви оставям сами срещу такъв враг, но нямаме избор. Ще се върна колкото се може по-скоро. Хайде. Римиел!
И след тези думи Алтиарин, без никакво предупреждение, полетя във въздуха. Черният му плащ се развя като огромни криле зад гърба му.
— Невъзможно — зяпна Римиел и се обърна към Алтира. — Какво точно сте направили?
— Магия — отвърна младата магьосница и целуна любимия си по устата, — татко ще ти обясни, ако е в настроение. Не сме го оставили беззащитен. А сега върви, че ще изостанеш.
Римиел кимна, макар да не му се отделяше от Алтира, искаше завинаги да чувства сладостта на устните ѝ върху своите…
Но за да може да постигне това, трябваше първо да спаси света им. Затова полетя с всичка сила и скоро настигна Алтиарин, който го чакаше в небето с уверена усмивка.
— Не знаех, че да летиш, е толкова забавно — ухили се някогашният елф на мрака.
Римиел само поклати глава.
Високо, високо на върха на Поднебесната кула, стоеше Черния крал, разперил ръце и неуморно шепнещ странни наричания от други светове, които трябваше да му донесат окончателна власт над този. За него времето вече нямаше значение, нито умората, нито всички останали чувства и съмнения, които го измъчваха в миналото. Той бе абсолютен, непобедим и всемогъщ.
И все пак усети с крайчеца на съзнанието си, че някъде далеч две мушици политат срещу него. Красивото му лице се изкриви от отвратителна усмивка, когато показалецът на дясната му ръка потърка пръстена върху този на лявата. Украшението изобразяваше черно влечуго с разперени криле, чиито мънички рубинени очички проблеснаха в отговор на повика на своя господар. А на един от върховете на Ледената планина от вековния си сън се пробуди създание, чието съществуване бе легенда.
На друго място пък, по Брулените брегове, омърсени от нозете на хиляди чудовища, слизащи от акостиралите си кораби, пламнаха пожарища. Старите градове на джуджетата, устоявали на Иррхас-Аббат толкова дълго, вече си отиваха.