Капитан Буч, който отдавна бе излязъл на сушата и бързаше с отряда си оцелели моряци към Гората на Всемайката, се обърна назад, а от очите му потекоха сълзи.
Кралството на джуджетата бе паднало.
Глава четиринадесета
Следващите няколко дни минаха в нервно очакване. Предводителите на армиите — Камарай, Мюлер и Венсан — се консултираха помежду си за различните стратегии, като обсъждаха как да се изправят срещу връхлитащите армии. Съгледвачите на елфите донесоха сведения за огромни пожарища, които се виждат от километри в Кралството на джуджетата, и така за никого не остана съмнение, че Агамон и армията му възнамеряват да унищожат всичко по пътя си, като започнат от градовете на расата, създавала толкова главоболия на неговия народ в миналото.
Камарай разчиташе много на съветите на Казарада за приближаващата война. Вампирката бе живяла в Иррхас-Аббат и се бе борила на кървавата арена, която работеше ден и нощ, освен това познаваше обитателите на града и новия политически ред там. Именно тя съобщи на останалите грозната вест, че освен орките и троловете, към враговете им са се присъединили и хората-зверове, които обитаваха далечния остров Миной — минотаври и сатири.
Камарай се чувстваше несигурен как да организира защитата без напътствията на Алтиарин, но Казарада му даваше ценни съвети и информация как да се противопоставят на врага най-ефективно. Така например първоначално той смяташе да бори огъня с огън, като пусне рицарите на Мюлер срещу огромните тронове и чудовищата от Минойския остров, а пъргавите мускетари — срещу дребните орки. Вампирката бе тази, която му посочи, че ще е по-ефективно да изпрати тежковъоръжените рицари да попилеят орките и да остави пъргавите мускетари да объркат по-тромавите тролове и минотаври. Това бе тактика, с която Мюлер и Венсан се съгласиха. Що се отнася до елфическите рицари, тяхната задача бе ясна — те бяха единствените, имащи бързината и уменията да се изправят срещу аристократите от Иррхас-Аббат. Това бе битка, която Камарай очакваше с боязън, но и с известно нетърпение. Векове бяха отминали, откакто любимата му бе паднала под ударите на Алтиарин, а елфът, нанесъл фаталния удар, вече бе благородният мъж, превърнал се в Лорд на Светлината. Камарай виждаше злото, отнело живота на любимата му в Агамон и макар да знаеше, че такива чувства са опасни, изпитваше жажда за мъст към благородника-албинос, чиято мрачна слава предшестваше появата му на бойното поле.
Голяма помощ му оказваше и Тамарай. Мълчаливият му брат, който бе потънал в себе си след скандала помежду им в първата нощ след прибирането му от странство, сега осъществяваше ценна комуникация с джуджетата и техните учени, които приготвяха странни, но несъмнено ефективни оръжия срещу прииждащите войски на Мрака. Джуджетата бяха оскърбени от падането на родината си и копнееха да отмъстят, а Тамарай бе този, който най-лесно общуваше с тях. Огромна и приятна изненада бе появата на капитан Буч от „Пияната брада“. Старият приятел на Тамарай се бе спасил по чудодеен начин заедно с голяма част от екипажа си и разказа невероятната история за това как китове и делфини — най-благородните и умни измежду обитателите на морските дълбини — са се появили пред армадата на Иррхас-Аббат, за да избавят войската му. Появата на Буч сякаш успокои Тамарай и това бе добре дошло за брат му, който се тревожеше за него. Камарай чувстваше, че е направил грешка с думите, които бе изрекъл в онази вечер, когато бяха приютили жреца от Иррхас-Аббат, ала не можеше да схване къде точно бърка. Тревогите му бяха оправдани, а поведението на Таерин — скандално, макар през последните дни сякаш да се бе укротил. Той бе отишъл да учи при Лерта за лечител и според жрицата напредваше с изумителна скорост в това умение. Камарай не искаше да доверява ранените си воини на един жрец на Рамакар, ала не виждаше друг избор. Лерта го бе предупредила, че заедно с Алтира се готвят за сблъсък с Прастария — чудовищното същество, изпълзяло от най-черните бездни на миналото, за да излее яростта си върху тях. А магьосниците на Белия крал, координирани лично от владетеля, подготвяха менталните си защити за срещата с Влъхвите на Смъртта — елитния корпус магове на Иррхас-Аббат, избрани лично от владетеля на Града на Странните Удоволствия.
При все това Камарай бе доволен от състоянието на войската си. Мюлер и Венсан се оказаха разбрани хора, с които се работи лесно. Рицарят осъзнаваше сериозността на заплахата, надвиснала над тях, а воините му бяха верни и предани люде, подготвяни цял живот за такъв момент. Венсан бе по-лекомислен и припрян, но изпитваше искрена ненавист към силите на злото и сякаш се бе привързал към Гората на Всемайката за краткия си престой тук. Неговите мускетари бяха виртуозни бойци и почти не отстъпваха на елфите по умения. Тяхната помощ щеше да е неоценима.