Внезапно напред пристъпи и кохортата на минотаврите, която тъпчеше всичко по пътя си — грамадни зверове, обучавани от малки в бой и човекоядство. Кръв напои тревата пред Гората на Всемайката, а стоновете на умиращите изпълниха въздуха до небесата. Когато вонята на смърт заля бойното поле, силите на Иррхас-Аббат разкриха и най-големия си коз — Влъхвите на Смъртта, елитните магьосници от Иррхас-Аббат, които лично гадаеха за Черния крал. Високи и надменни, с тъмни мантии и железни корони над челата, те се издигнаха във въздуха и започнаха да мятат черни светкавици по биещите се на земята, без да ги е грижа дали удрят свои, или чужди. Дори аристократите на черните елфи не бяха в безопасност от адските им магии, тъй като придворните на Черния крал се считаха за същества, по-висши от останалите.
Но тогава от другата страна се появи и Белия крал в пълно бойно снаряжение, а около него бяха вълшебниците на светлите елфи. Те спуснаха сияен щит, който да предпази войските им, и дори враговете бяха благодарни, че са защитени от яростта на Влъхвите, които насочиха цялата сила на адските си заклинания към омразния им властелин.
Когато Тамарай влезе в битката, яхнал едър кафяв жребец, изпита по-скоро облекчение, отколкото напрежение. Последните няколко дни отново му припомниха защо бе отказал да живее сред елфите и се бе преселил при джуджетата. Животът му сред елфите го объркваше с отговорностите и изискванията си, дори със загрижеността, демонстрирана от брат му Камарай. Той го обичаше, но не можеше да търпи баналните му съвети, макар да знаеше, че са правилни. Наистина, какво си бе помислил в нескопосните си опити да ухажва — да, вече можеше да си го признае — онзи жрец? Тези чувства бяха неестествени, а жрецът, разбира се, не можеше да го понася. Той бе последовател на Рамакар и принадлежеше към същата раса, която бе унищожила истинския му дом — Кралството на Джуджетата — а сега искаше да погуби и Гората на Всемайката.
Но Тамарай нямаше да допусне това. Цялата му болка, ярост и мъст от последните дни се изля върху противниците и той потъна във вражеската армия, нехаещ за предупредителните крясъци на капитан Буч. Вярното джудже не разбираше, знаеше, но не го разбираше и нямаше как да го разбере. Тамарай не се нуждаеше от закрилата му. Джуджетата имаха нужда от неговата. И той щеше да им я даде.
Обкован в здрава, но лека броня, Тамарай напредваше сред оркските редици, които скоро заотстъпваха още като се приближи, след като дузина от тях паднаха покосени от меча му, без да успеят дори да го докоснат.
След това се появиха обитателите на остров Миной — разкривени и карикатурни създания, ни хора, ни животни, нещо средно между двете. Някога Тамарай бе чел, че те са създадени изкуствено от Великата раса на Ми-Го и сега, когато ги виждаше, нямаше съмнение, че това наистина е така. Уби ги без жал и без угризения. Макар да не знаеха, че е кален в десетки битки със змейове и през последните седмици е получил обучение от самия Алтиарин — един от расата на техните предводители, по стечение на обстоятелствата минал на отсрещната страна — в животинските им мозъци просветна, че той е враг, пред когото са безпомощни…
Накрая се появиха черните елфи, със студени и надменни изражения, които той изтриваше от лицата им с ударите си. Много по-умели противници от орките и сатирите, те го принудиха да фокусира гнева си, да се съсредоточи, и им бе благодарен за това, без то да му попречи да убие трима от тях в последователни единоборства. Бе потънал в редиците на врага и чуваше нейде отдалеч предупредителните крясъци на капитан Буч и брат си Камарай, но не му пукаше. Цялата болка, която бе хранил в себе си вече два века, излизаше и се изливаше върху войниците на тъмнината, изпречили се на пътя му.
В небето над него ехтяха гръмотевиците на страховита магическа битка, а Тамарай ги чу като симфония, отразяваща състоянието на душата му. Накрая дори благородниците на Иррхас-Аббат, тези прехвалени воини, пред които уж всеки враг отстъпвал, се отдръпнаха и той се озова сам на бойното поле.