— Никой ли няма да се бие с мен? — извика предизвикателно Тамарай и размаха окървавения си меч.
— Аз ще се бия с теб — долетя присмехулен глас.
Тамарай се обърна и видя ездач на черен жребец с бяла коса, която се вееше от неестествения вятър, плод на опустошителните заклинания, които Влъхвите на Смъртта изричаха. Той бе облечен в черна ризница и имаше черен меч с назъбено острие, създадено да причинява по-голяма болка. Толкова голяма бе арогантността му, че дори не носеше шлем, с който да прикрие надменната си усмивка.
— Лорд Агамон — позна го Тамарай от разказа на Таерин, а после ядно прогони мисълта за жреца от ума си. С боен вик, който бе научил от джуджетата, се спусна напред и замахна с окървавения си меч към албиноса.
Ала черното назъбено острие се издигна по-бързо от пепелянка и отклони меча му настрани, а после се стрелна към стомаха и разкъса бронята, която го защитаваше, като хартия, навлизайки дълбоко във вътрешностите му.
Тамарай зяпна и изтърва меча си, а след това се приведе напред, пронизан от жестока болка. Опита се да каже нещо, но не можа. От устните му излязоха само стон и няколко капки кръв.
Агамон го приближи, а язвителната усмивка не слизаше от лицето му.
— Добре се бореше, войниче. Битка на някого, измъчван от ужасна болка. Не, не ме гледай толкова изненадано. Аз съм специалист по болката и винаги мога да я разпозная, макар да не зная и да не се интересувам от причините ѝ. Ти влезе в боя с надеждата за бърза смърт.
Агамон постави ръка върху носа на кафявия жребец, който бе обезумял от страх, и процеди магическа дума, която уби животното на място. Не позволи обаче Тамарай да падне, а внимателно подхвана тялото му и го свали на земята, като сам слезе от черния си жребец.
— Няма обаче да я получиш — процеди зловещо черният елф и изтръгна назъбеното острие от корема на падналия воин.
Тамарай изкрещя от болка, каквато не си бе представял, че може да съществува.
— Раната е смъртоносна и никой лечител не ще може да я изцери — продължи безстрастно Агамон, — но ще те убие бавно. Близките ти ще стоят около теб и ще се молят за чудо, което никога няма да настъпи. А ти ще се гърчиш от страдание, може би цяло денонощие, преди да умреш. О, да, не се чуди, че знам, че имаш близки. Само воин, който има какво да губи и не смее да го поиска, се бори с такова отчаяние, каквото демонстрира ти.
Агамон стъпи върху раната на Тамарай и светлият елф се разплака от адската агония, която почувства.
— Сега вече наистина няма какво да губиш. Ала те ще страдат.
Агамон се усмихна и вдигна поглед към Камарай, Казарада и размахалия пистолет Буч, които се бяха врязали сред черните аристократи, за да стигнат ранения. Шлемът бе паднал от главата на елфическия рицар и зелената му коса се вееше на вятъра, а от очите му се стичаха сълзи.
— Приберете си го — каза лорд Агамон и се обърна към приближените си: — Нека си го вземат. Битката за днес приключи. А на нашите приятели им предстои изпълнена с интересни емоции нощ.
Качи се спокойно на коня, а садистичната усмивка така и не слезе от лицето му, като се обърна и се отдалечи от Камарай, вампирката и джуджето. Благородниците му, избухнали в подигравателен смях, го последваха.
Камарай изгаряше от желание да настигне албиноса и да го убие, но знаеше, че така рискува живота на брат си и освен това подозираше, че ще бъде посечен като него. Агамон бе добър, дяволски добър, може би по-добър дори от Алтиарин.
Но сега това нямаше значение.
— Помогни ми. Казарада — каза зеленокосият рицар.
Без да продума, вампирката хвана нежно ранения Тамарай, а той изпъшка от болка. Камарай почувства как се задушава, но стисна зъби. Войската му не трябваше да вижда как плаче.
— Опитах, опитах да го следвам — повтаряше Буч като в транс, — но той бе твърде силен, твърде бърз. Изгубих го…
Войските на врага, приключили битката за днес, отстъпваха назад, но по бойните им крясъци личеше, че се чувстват победители. Със замъгления си мозък Камарай смътно разбра, че това е така и въпреки тежките си загуби, те оставаха безчет, а неговата армия е намаляла с една четвърт — почти смъртоносен удар за надеждите им да спасят Гората на Всемайката.
Но сега Гората нямаше значение. Трябваше да стигнат лазарета и някак си да изцерят брат му.
Каквото и да казваше Агамон.
Глава шестнадесета
Казарада се чувстваше като в кошмар и почти не чуваше шума от воините-защитници, които нареждаха лостови за през нощта и се прибираха за няколко часа неспокоен сън, нито от Белия крал, който кацна отново с магьосниците си и започна да раздава заповеди. Владетелят понечи да призове Камарай, но видя брат му в ръцете на вампирката и махна с ръка, след което извика чичо им, лорд Рисафай.