— Но не ще мога да помогна на други. Тази рана ще отнеме цялата ми сила.
Казарада погледна Камарай в очите. Погледът му се беше изцъклил и тя видя, че е изпаднал в шок. Пред него бе невъзможната дилема — да жертва всички ранени или да спаси брат си.
— Аз ще се погрижа за останалите — долетя слаб глас от стълбите и вампирката се изненада да види Алтира. Магьосницата изглеждаше състарена с няколко години.
— Алтира! — скочи на крака Таерин. — А Прастария?
— Майка каза, че ще го задържи още малко, докато излекувам ранените — отвърна Алтира, — тя усети, че твоята битка предстои. Успех, Таерин.
След тези думи тя се обърна към Камарай и Казарада.
— Вие елате с мен. Жрецът трябва да е сам, докато извършва лечението си.
Камарай кимна, макар вампирката да почувства, че той не иска да се отделя от брат си.
Таерин вдигна очи към него. Всяка от думите му излезе бавно и мъчително, все едно самото им изговаряне му причинява болка.
— Рицарю, искам да знаеш, че ако не успея да излекувам брат ти, ще умра с него. Такава е същността на моето лечение. Мисля, че това отговаря на обвинението ти, че любовта му към мен не ме засяга.
Камарай отвърна на погледа му и просто кимна.
А след това тримата излязоха от дървото и оставиха жреца на Рамакар насаме с ранения.
Останал сам Таерин потъна в магията, за която допреди дни не бе и подозирал, че притежава. Трябваше да остане спокоен, макар че самият вид на Тамарай, намушкан по този начин, едва не го бе довел до истерия. Присъствието на вампирката и рицаря на светлите елфи го принуди да запази самообладание и сега той потъна в работата си.
Когато Лерта го открехна към света на лечението, тя му разкри своя начин да лекува всяка болка. Тя виждаше раните на хората като възли негативна енергия, които отпускаше с вълшебствата си и така се справяше със самите рани. Нейният подход за всичко бе такъв, така се бе справила и с воина, наричащ се Легион — възел от мъртви души, запратен по петите им.
Таерин обаче не можеше да лекува така, тъй като не бе в природата му да търси мирно решение на проблема. Той бе жрец на Рамакар, бога на войната, и дарбата му на лечител не можеше да промени това. За него раните бяха проблем — враг, който трябва да бъде победен и унищожен. Такъв бе подходът му и изненадващо и за самия него, той даваше резултати. В контузиите и ожулванията на воините, участвали в тренировъчните битки, и в раните на първите, дошли в лазарета днес, бе срещнал противници, които може да победи, врагове, върху които да излее гнева си и да помогне на своя бог.
Нищо обаче не можеше да го подготви за раната, която зееше от корема на Тамарай. За да я изцери, жрецът трябваше да влезе в битка със самата смърт.
Таерин хвана ръката на Тамарай и притвори очи, като започна да нашепва молитви към Рамакар. Знаеше, че богът му не може да го чуе, но това му вдъхваше успокоение. Първо той набеляза за врагове шока и болката, обзели треперещия в агония Тамарай. Те го бяха увили като погребален саван и щяха да го довършат, ако започнеше същинското лечение, без да ги е преодолял.
Таерин насочи магията си срещу този саван и го разкъса като хартия, като усети по ръката на Тамарай, че светлият елф се отпуска и потъва в дълбок сън.
Първите врагове бяха паднали.
Таерин продължи да нашепва молитвите си и насочи вниманието си към самата рана. Тя се появи в ума му като огнен демон, черна сянка, увита в пламъци, която се опитваше да отведе Тамарай дълбоко в недрата на пъкъла, където вилнееха пипалата на Кракена. Апокалиптичната картина накара жреца да се съсредоточи. Той продължи да напява псалми за бога на войната и насочи магията си към демона. Тя потъна в чудовището като в бездънна яма, а Таерин почувства как силите му отслабват. Жрецът се ядоса и стисна зъби, като впрегна цялата си сила към огнения демон.
Напразно. Раната продължи да изпива собствените му магически и жизнени сили, като в същото време убиваше и Тамарай.
Колко жалък начин да умреш, помисли си Таерин. Скимтящ над трупа на някакъв си рицар.
При тази мисъл той почувства как го обхваща още по-голяма немощ и едва не припадна. Демонът сякаш се разрасна в съзнанието му и се изсмя с подигравателния кикот на Агамон. Отвъд него Таерин видя душата на Тамарай, подобна на мъничка светулка, потъваща все по-навътре и по-навътре в мрака. Жрецът почувства ужасната самота, която я обграждаше, болката и срама, които я съпътстваха.
„Не трябва да се чувстваш така — помъчи се да изпрати мислите си към светулката той, макар сам да не бе сигурен в това. — Тук има същества, които те обичат.“
Светулката спря, сякаш на милиметри от пипалата на Кракена, които се протегнаха лакомо, за да я хванат и погълнат.