Глава седемнадесета
Магия — това бе начинът, по който Алтиарин бе полетял. Последен дар от Лерта и Алтира преди пътуването към Иррхас-Аббат, заклинание, вплетено в новия черен плащ, на който черният елф се бе понесъл във въздуха, за изумление на своя стар приятел Римиел.
Магията, разбира се, си имаше граници. Плащът не бе неуязвим, а самата магия, която го поддържаше бе нетрайна. Щеше да може да носи Алтиарин във въздуха за не повече от седмица. Но дотогава елфът се надяваше да е приключил с пътуването си и да се е върнал в Гората на Всемайката, за да я защити от нападателите.
— Харесва ли ти летенето? — попита Римиел, след като се изравни с черния елф.
— Разбирам защо с Алтира толкова говорихте за него — усмихна се в отговор Алтиарин. — Наистина носи усещането за абсолютна свобода…
Двамата вече бяха оставили Гората на Всемайката зад гърба си и навлизаха в земите на хората. Летяха невероятно бързо, със скорост, недостижима за птиците, които ги наблюдаваха с почуда как минават покрай тях.
— С този подарък Лерта и Алтира са надминали себе си — призна вампирът, — имаш ли представа как точно действа?
— Не съвсем — призна си Алтиарин, — все пак не съм магьосник. Знам, че заклинанието има ефекта на криле и в същото време някак си обработва пространството около мен, така че да мога да се издигна във въздуха и да напредвам с тази скорост.
— Има ли други изненади, които двете са ти дали?
— Всъщност да — отвърна Алтиарин и показа пръстените на ръката си, — вдъхнових се за това от легенда за Черния крал, която се мълви в Иррхас-Аббат. Казват, че носел на ръката си пръстени, във всеки от които е скрита душата на могъщо чудовище. Лерта и Алтира ми направиха нещо подобно. Аз обаче не разчитам на демони. Във всеки от разноцветните камъни, които виждаш, е скрито определено заклинание, което призовава природна стихия — огън, лед, вода, въздух и земя. За съжаление, ще мога да ги използвам еднократно, но се надявам да изненадам Черния крал с тях.
— Мислех, че ще го оставиш за мен — намръщи се Римиел, — доколкото си спомням, силата му те притеснява.
— Именно — кимна Алтиарин, — мисля, че дори на теб ще е трудно да го победиш сам. Сега ще мога да ти помогна. Ще го съкрушим заедно. — Алтиарин се намръщи. — Или поне така се надявам.
— Какво повече можеш да ми кажеш за Черния крал? — попита Римиел. — Знам, че е владетел на Иррхас-Аббат и че силите му са легендарни, но нищо конкретно. Кой е той? Има ли си име?
— Той е безсмъртният владетел на Града на Странните Удоволствия — разпери ръце Алтиарин, — никой не помни името му, тъй като управлява от страшно отдавна. Аз лично намирам това за странно. Според мен той умишлено е изличил спомена за произхода си от регистрите. Така поддържа около себе си аура на тайнственост, която му помага да управлява с железен юмрук.
— Лерта каза, че той е предал вярата във вашия бог Рамакар — рече Римиел. — Как е възможно това?
— Отново ми задаваш въпрос, на който не мога да отговоря — поклати глава Алтиарин. — В нашия град той се е считал за най-предания поклонник на бога на войната, а според митовете, се съветва с неговите Сталкери на Мрака. Хилядолетия наред е управлявал Иррхас-Аббат като теократ, господстващ над аристократите и поставен от Рамакар владетел, на когото дори жреците се кланят. Как и защо се е извърнал към Кракена, ако изобщо е станало така, за мен остава загадка.
— Все трябва да имаш някакво предположение — намръщи се Римиел.
— Имам — призна си Алтиарин. — Черния крал е болезнено властолюбив и честолюбив и признава само силата. За него и за нашия народ като цяло, тя е върховната добродетел. Светът е създаден, за да бъде управляван от силните, а слабите трябва да бъдат техни роби. Така вярват в Иррхас-Аббат.
— Какво общо обаче има такова вярване с нещо толкова драстично, като това да смениш религията си? — не разбра Римиел.
— Може би Черния крал е сметнал, че Рамакар се е провалил — отвърна Алтиарин.
— Как така? — стъписа се вампирът.
— Черните елфи почитат или почитаха Рамакар с вярата, че той ще им донесе победа и власт над останалите народи на Тарр, включително и над светлите им братовчеди. През вековете тази надежда се оказа неоправдана. Със саможертвата си Томан Изкупителя предотврати успеха на нашия полулегендарен герой Миракин преди векове, а оттогава черните елфи нямат значителни външнополитически успехи. Набезите срещу джуджетата и пленяването на орки от Планината на Ледените Хребети поддържа самочувствието на обитателите на Иррхас-Аббат, но не носи никакви реални дивиденти. Подозирам, че моята история е влошила нещата.