Разбира се, джуджетата не убиваха всеки змей, когото срещнат и се намесваха само когато забележеха труповете на китове, изхвърлени на брега или носещи се като плаваща мърша в морето. По-рано тази сутрин елфът бе забелязал именно такова същество, което още пируваше с плячката си — кашалот, чиято глава бе отхапана от морското чудовище. Той бе съобщил това на капитан Буч и джуджетата бяха насочили плавателния си съд към целта. Гордо и надменно създание, змеят се бе надигнал, за да ги нападне, убеден в предимството си.
Ала Тамарай го бе прострелял с лък право в окото, улучвайки го от десетки метри разстояние. След това бе отправил благодарствена молитва към Всемайката и заедно с останалите джуджета бе натоварил тялото на змея на палубата, където по-късно го бяха нарязали, осолили и складирали в трюма. Морските змейове се славеха с изключително вкусното си месо, което джуджетата считаха за голям деликатес и консумираха с много ром или грог, в зависимост от рецептата, по която е приготвено.
Тамарай обичаше джуджетата повече от своя собствен народ, елфите. От ранните си години той бе израснал като бунтовник без кауза, който не може да си намери място в Гората на Всемайката. Крепка дружба го бе свързала с брат му Камарай, но неговият път на елфически рицар изобщо не го привличаше, а очакванията и сковаващите норми на елфическото общество му се сториха ограничаващи. Затова той отиде надалеч, към Брулените брегове, и намери своя дом при джуджетата.
Саможиви и по правило необщителни, те бяха посрещнали с недоверие младия елф и се бяха присмели на желанието му да служи в открито море. Стой си в гората, бяха казали брадатите същества. Морето не е за остроухи. Тамарай обаче бе настоял и капитан Буч Пияната брада се бе съгласил да го вземе на борда на кораба си, първоначално като обикновен юнга. Елфът се запозна с всички несгоди на морския живот, от търкането на палубата до яденето на солена риба и пиенето на застояла вода, а също така свикна да служи и в най-големия пек, и в най-големия студ, като сега.
С времето джуджетата свикнаха с присъствието му, макар Тамарай никога да не разкри всичко за себе си и да остана не докрай приобщен в техния сплотен колектив. Единствено пред капитан Буч той се отпускаше напълно, пред него бе разкрил всичките си копнежи и страхове, от него единствен бе срещнал разбиране.
Тамарай отвори очи и се вгледа в сивото море около себе си. Вятърът се бе усилил и носеше със себе си солени пръски, а също така и мирис, предвещаващ буря. Вълните около кораба се бяха разлепили сърдито, а повечето морски обитатели бяха слезли надълбоко, за да не рискуват живота си.
Тамарай вдиша от соления морски въздух и се накани да се прибере в каютата, за да поспи след тежкия ден, когато орловият му елфически поглед забеляза далечно черно петънце във водата. Присви очи и установи, че това е лодка, в която гребе неопределена фигура, плътно загърната с черно наметало.
— Капитане — извика той и махна с ръка на Буч, който стоеше до кормчията, унесен в разговор.
— Какво има, Там? — попита джуджето. Гласът му бе дрезгав, но жизнен, като на някого, който е останал в учудващо добра форма за годините си. Така си беше наистина. Буч бе много възрастен, дори за стандартите на джуджетата, но крачката му бе все така жива, а ръката — все така здрава. Той по нищо не отстъпваше на младите джуджета и дори на Тамарай в лова на змейове.
— Лодка — отвърна простичко елфът. Хората в морето, независимо от това дали са човеци, джуджета или елфи, не си падаха по излишните приказки. Затова и разговаряха късо, но ясно и точно.
— В открито море? — повдигна вежди Буч и приближи Тамарай, след което вдигна далекоглед пред окото си. — И таз добра.
Когато свали далекогледа, лицето на джуджето бе потъмняло.
— Черни елфи — процеди Буч.
Джуджетата бяха заклети врагове на обитателите на Иррхас-Аббат, тъй като поклонниците на Рамакар редовно нападаха крайморските им градове и ги опустошаваха.
— Да пукнат — плю в морето Буч.
Тамарай обаче се навъси. Той не хранеше обич към обитателите на Иррхас-Аббат, ала знаеше законите на Всемайката, които бяха особено сурови за моряците. Не бива да изоставяш никого, изпаднал в беда насред открито море, в противен случай може сам да се озовеш на дъното. Вятърът, брулещ лицето на елфа, се засили, а морето наоколо стана още по-сърдито. Вълните се разпениха и започнаха да реват — първоначално тихо, но после все по-силно и по-силно.
— Не можем да ги оставим — каза Тамарай.
Буч прехапа устни. Той знаеше поверията на моряците и мразеше да ги нарушава, ала ненавиждаше елфите на мрака. Въпреки това накрая излая команда на екипажа си и „Пияната брада“ започна да пори морето, като се насочи право към лодката. Самата лодка приближаваше с учудваща бързина, все едно гребецът ѝ — елф, покрит от глава до пети с черна роба — притежаваше нечовешка сила.