— Защото си избягал успешно от града? — предположи Римиел.
— Бях прогонен от града, тъй като се счита, че изгнанието е най-страшната участ за черен елф — отвърна Алтиарин. — Лишен от себеподобни, елфът на мрака би трябвало да умре в агония, а не да се съюзи с представители на останалите раси. Аз обаче намерих щастието и любовта с Лерта, а след това провалих опитите на черните елфи да си отмъстят за прегрешенията, които вярват, че съм извършил срещу тях. Нещо повече, аз разкрих техния агент в Гората на Всемайката и сложих край на процеса, който трябваше да поквари вярата на светлите елфи. Освен това нашите победи срещу Инквизицията охлабиха хватката на Сталкерите на Мрака върху Църквата на Томан. На практика, по всички параграфи. Рамакар претърпя тежко поражение. Много е възможно Черния крал да е решил, че този бог не може да реализира политическите му амбиции и така се е обърнал към още по-могъщ господар.
— Мислех, че черните елфи вярват, че са единствените, които могат да спасят света от Кракена — намръщи се Римиел, — поне нещо такова излезе от думите на Телмакин.
Алтиарин потръпна, спомняйки си предателя в Гората на Всемайката.
— Жреците със сигурност са вярвали в това, предполагам, че част от аристократите споделят тези виждания, макар вековете на политически интриги да са притъпили месианското чувство на черните елфи — отвърна Алтиарин, — но, Римиел, когато хилядолетия наред си бил отдаден на мрака, ти приемаш най-лошите му привички, а отказът от принципи е основен фундамент на злото.
— Не съм сигурен, че те разбирам — призна Римиел.
— Според черните жреци методите, които използваме в името на Рамакар, са приемливи, тъй като целта — спасението на Тарр — оправдава средствата. Изглежда невероятно тъкмо това гледище да доведе до предателство спрямо основната идея, но всъщност е логично. Вероятно за Черния крал победата над останалите раси се превръща във фикс идея и замяната на един господар с друг е приемлива в името на постигането ѝ.
— Според Лерта обаче тази победа може да унищожи света! — възкликна Римиел.
— Така е — кимна Алтиарин, — но да вземеш подобно решение вече едва ли е много трудно за Черния крал. Хилядолетия наред елфите на мрака са учени, че всеки трябва да се погрижи за себе си, че проявата на чувства като любов и приятелство е признак на слабост. След толкова много време елфите на мрака са престанали да изпитват лоялност към когото и да било. Нормално е техният владетел вече да не чувства нищо и към тях. Неговата абсолютна цел е собственото му добруване и победата над онези, които той намира за врагове. А целта, както вече ти казах, оправдава средствата.
— Как се вписва Прастария в цялата ситуация? — поинтересува се Римиел.
— И това не зная — въздъхна Алтиарин. — Трябва да ти призная, че съм изумен от появата на такова същество на Тарр. Ако има нещо, в което елфическите аристократи са убедени, то е, че Великата раса вече не съществува. Това е много важно за нас, тъй като според нашето образование Ми-Го са единствените създания, чиято вещина в тъмните изкуства и вероломство са ни съперничели. Победата над тях е ключова в историята. Шокиран съм, че Черния крал е върнал техния предводител от миналото.
— А ние оставихме Тира и Лерта да се борят с него… — каза тъжно Римиел.
— Нямахме друг избор — изкриви лице Алтиарин, — ако Черния крал наистина се готви да принесе в жертва целия свят на Тарр, трябва да го спрем. Можем само да се надяваме, че ще го сторим достатъчно бързо, преди Прастария да се изправи в битка с жена ми и дъщеря ми.
— Вярваш ли, че можем да победим краля? — попита Римиел.
— Нямам представа — отговори Алтиарин искрено, — неговото могъщество е легендарно, но е видимо само за много тесен кръг приближени, а дори и те не знаят точните му граници. Знам обаче едно: от векове не е влизал в истинска битка. Това може да се окаже предимство, независимо от заклинанията и адските пазители, които има на своя страна.
— Да се надяваме, че е така — промълви Римиел. — Не ми се иска да вярвам, че летим към смъртта си.
Двамата продължиха напред мълчаливо, изминавайки огромни разстояния за броени часове. Пътят, който им бе отнел седмици по време на пътуването към Водопада на Зората, сега бе изминат за по-малко от ден. Вечерта вече виждаха очертанията на Ледената планина, масивна и огромна, издигаща се на цели километри височина.
— Можем да нощуваме тук — предложи Римиел — и да продължим по пътя си утре.
Алтиарин се съгласи и двамата кацнаха до една огромна скала. Макар някога да бяха нощни същества, с времето привикнаха към обичаите на светлите елфи и предпочитаха да пътуват денем, като почиват нощем. Накладоха огън, въпреки че Римиел нямаше нужда от топлина. Времето в подножието на Планината бе мразовито и повърхността наоколо бе покрита със сняг. Скалата бе единствената преграда пред виелицата, която фучеше из проходите по-горе в планината.