Римиел предложи да остане на пост цяла нощ, понеже имаше значително по-малка нужда от сън в сравнение с Алтиарин. След известно колебание елфът прие предложението му и заспа. Макар да се бе справил с летенето като ветеран, той за пръв път се издигаше във въздуха и поренето на вятъра го бе изтощило, докато за Римиел това бе ежедневие.
Алтиарин потъна в дълбок сън, в който видя издигащата се в облаците Поднебесна кула. На върха ѝ стоеше Черния крал, разперил ръце и шепнещ наричания на език, който нямаше нищо общо с мелодичната реч на народа му.
Йа! Йа! Ктхулу фхагн! Пх’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл ф’хтагн.
В небесата около него се разливаше злокобно пурпурно сияние и Алтиарин видя чудовищен силует, който се оформяше от нищото. Преди да разбере какво същество се появява над Тарр, сънят го пренесе към непристъпните върхове на Ледената планина, покрити с вечен сняг. Повече почувства, отколкото видя незнайно, безименно чудовище да прелита покрай тях, а присъствието му го изпълни с ужас, какъвто не бе познавал досега. Остър мирис на сяра го блъсна в ноздрите, а из върховете се разнесе оглушителен рев…
Алтиарин отвори очи. Наоколо бе тъмно и единствената светлина се разнасяше от огъня, който пукаше до него. Поне част от съня му бе реалност — някакво същество наистина бе изревало, макар и от много далеч.
— Какво беше това? — изправи се черният елф.
— Ти ми кажи — отвърна Римиел, изтеглил огромния меч, който обикновено висеше на гърба му.
Двамата останаха загледани в тъмнината, но създанието, надало страховития рев, така и не се появи. Вероятно бе наистина много далече, помисли си Алтиарин и в същото време изтръпна от мисълта за размерите му. Това не бе някой от обичайните за Ледената планина хищници, тъй като нито саблезъбият тигър, нито пещерната мечка и адската свиня можеха да надават такива пронизителни крясъци. Дори снежният човек Йети нямаше такова гърло.
Алтиарин почувства, че нещо древно, зло и отвратително се е пробудило да ги посрещне и си спомни мрачните легенди за съществата, които Черния крал държеше в своя пръстен.
Тази мисъл прогони съня от очите му и той предложи на Римиел да си почине. Макар да бе напрегнат, вампирът имаше нужда да остави ума си да се отпусне и потъна в сън, а Алтиарин застана на пост. Снегът около тях бе натрупал, а виелицата носеше все повече студ.
Това, което обезпокои черния елф обаче, бе смътният мирис на сяра, който започна да се просмуква в цялата планина наоколо.
На следващата сутрин продължиха по пътя си, като отново се издигнаха във въздуха. Този път трябваше да летят все по-нагоре и по-нагоре и това се оказа изморително за Алтиарин. Преди много години той бе прекосил Ледената планина пеш и това едва не го бе убило. Дори летейки, елфът усети как се изтощава от разредения леден въздух, който бе принуден да диша, а студът го пронизва до мозъка на костите. Вятърът не спираше да вее сняг и мраз в очите, а бученето му из планинските проходи звучеше като злокобна приспивна песен, примамваща към бялата смърт. По някое време Алтиарин почувства как клепачите му натежават и се унася, докато лети, а след това — как здравите ръце на Римиел го хващат под мишниците и го понасят във въздуха.
— Хей — възрази черният елф, — просто трябваше да ме разбудиш!
— Пести си силите — отвърна вампирът, — не е предвидено смъртни да летят толкова нависоко.
И наистина — двамата вече се издигаха до върховете на Планината на Ледените Хребети и Алтиарин видя замръзналия сняг по тях, скован от векове. Черният елф потрепери пряко волята си.
— Още малко — успокои го Римиел — и след това се спускаме надолу.
Алтиарин понечи да отговори и в същия миг го блъсна ужасната смрад на сяра. Усети отвратителното присъствие от съня си и отвори уста, за да извика предупредително, когато от сенките на най-високия връх в планината изплува фигура, която накара дори него, великия воин от Иррхас-Аббат, да замлъкне. Появи се колосално същество с дължина от десетки метри. Бе покрито от глава до пети с черни люспи — като влечуго. Змиевидна бе и грамадната му глава, а също и дългата опашка, която шибаше нервно във въздуха. Противно на всяка логика на естествознанието, то имаше четири страховити крака, завършващи с огромни нокти, които можеха да понесат мамут, но също и гигантски криле, като на прилеп. Ала най-страшни от всичко бяха алените му очи, в които блещукаха огньовете на ада.