Тогава в съзнанието му се оформи план, прекалено безумен, за да сработи, ала елфът нямаше друг избор. За целта трябваше да привлече вниманието на съществото. Той даде знак на показалия се от снега Римиел да остане на място и отприщи силите на Вятъра срещу черния дракон, като потърка небесносиния камък на пръстена си. От нищото се завихри тайфун, който се издигна на десетки метри и блъсна летящото същество в гръб. Драконът залитна за миг, но след това размаха криле и се обърна към новия нападател, а в червените му очи отново лумнаха пламъци.
Звярът разтвори страховитата си паст и ужасната воня на сяра блъсна Алтиарин в носа. Черният елф се олюля и едва не повърна, но успя да потърка тъмносиния камък на Водния пръстен и в същото време да го метне право в устата на звяра.
Пълноводна река бликна в гърлото на дракона и потуши пламъците му, като го накара да се закашля. Създанието нададе гневен рев и шибна с опашка към земята, като едва не смачка Римиел, спасил се с отчаян скок настрани. Вампирът направи жалък опит да хване съществото за опашката, но тя се изви като камшик и го запрати на десетки метри към един връх, в който той се блъсна с невероятна скорост, а после рухна безжизнен в подножието му.
Драконът разтвори страховитата си паст, от която излизаха зловонни пушеци, и се хвърли към Алтиарин, за да го погълне, точно така, както черният елф се бе надявал.
Алтиарин полетя към зейналата паст на дракона и потъна в широкото му като коридор гърло. Последва пътуване, което той не бе сънувал и в най-ужасните си кошмари, през отвратителния хранопровод на създание, което не трябваше дори да съществува. Накрая се озова в стомаха, където ужасната воня на сяра се смеси с тази на ацетон. Черният елф се олюля от вълната гадене, която го заля, но успя да потърка снежнобелия камък на Леда. Магията, която Лерта и Алтира бяха приготвили, изригна и замрази вътрешностите на съществото, което започна да се мята отчаяно. Алтиарин изгуби равновесие и падна на заледената повърхност, като с ужас забеляза как стомашните сокове на дракона започват успешно да се борят с магията на жена му и дъщеря му и да освобождават лигавата повърхност под тях. Трябваше да действа бързо.
Отчаян. Алтиарин потърка и последния, Огнен пръстен, с ясното съзнание, че може би си подписва смъртната присъда. Мощен взрив разтърси заледения стомах на чудовището и заслепи черния елф с облак сажди, като изпепели черното му наметало.
В следващия миг Алтиарин пропадна през огромна дупка право към заледената повърхност и вероятно щеше да загине, ако Римиел не се бе появил от нищото и не го бе хванал.
Черният елф вдигна поглед нагоре и видя как изтърбушеният дракон, загинал мигновено след експлозията, поразила вътрешностите му, пада и стоварва колосалното си туловище върху цели два върха на Ледената планина, превръщайки ги в купчини камъни, които го погребаха под исполинска могила.
— Успя — каза невярващо вампирът, — успя да го победиш!
Алтиарин нямаше сили да отговори. Вярно че драконът бе паднал, но всички пръстени, които Лерта и Алтира бяха подготвили — неговият огромен коз в битката с Черния крал — вече бяха изчерпали силите си. Освен това Алтиарин не можеше да не се запита какви ли още ужаси могат да бъдат призовани срещу тях?
Глава осемнадесета
— Не трябва да си толкова шокиран — каза Казарада, докато двамата с Камарай вървяха към дървото на Белия крал, в което той бе свикал военен съвет, — така стават нещата в живота.
Камарай стоеше до нея, разкъсван от противоречиви чувства. От една страна, той бе по-щастлив от всякога заради това, че брат му бе оцелял. Бе се страхувал, че черните елфи ще му отнемат и него, така както бяха убили любимата му. Раната, която Тамарай бе получил от ръката на лорд Агамон, със сигурност изглеждаше смъртоносна. Таерин обаче бе успял там, където дори Лерта и Алтира щяха да се провалят. Това му бе казала по-младата от двете вълшебници, малко преди отново да потъне в медитативния транс, чрез който двете с майка ѝ предпазваха тяхната армия от кошмарната мощ на Прастария.
Камарай се тревожеше за Лерта и Алтира. Той не бе виждал майката вълшебница, но дъщерята изглеждаше състарена и уморена, въпреки че бе изцерила всички ранени войници — били те хора, елфи или джуджета. През последните десетилетия двете бяха натрупали много знания и огромна сила. Но дори и те изглеждаха недостатъчни пред безграничната мощ на чудовищния Ми-Го, чийто вой продължаваше да ехти в дъното на подсъзнанието му.