Белия крал сплете пръсти.
— Барон Мюлер има предложение към нас — рече той и кимна на рицаря.
Паладинът се изправи и се прокашля.
— Преди да отправя въпросното предложение — каза Мюлер, — искам да поздравя всички за доблестната съпротива, която оказахте вчера. Гордея се, че се борих рамо до рамо с вас.
Присъстващите любезно кимнаха, но Камарай усети как сърцето му се стяга от лоши предчувствия.
— Независимо от това, мисля, че вече ви е ясно — нашата позиция е незащитима. Орките са прекалено много, обитателите на остров Миной — твърде свирепи, а аристократите от Черния град — прекомерно изкусни, за да бъдат победени. Още два дни битки като тази и няма да има армия, която да спре похода на Агамон. Така вашите жени и деца, бъдещето на народите на елфите и джуджетата ще бъдат погубени.
— Какво предлагаш тогава? — попита лорд Рисафай.
— Отстъпление — отвърна навъсено Мюлер. — Столицата Санпар е най-добре укрепеният град на Тарр. Жертваме Гората, но печелим безопасност за вашите потомци. През вековете човечеството има много грехове спрямо вашите народи. Време е да ги изкупим. Предлагам ви да се скриете зад стените на Санпар. Силите на Агамон ще крушират там.
— Невъзможно — отвърна Рисафай. — Гората на Всемайката е повече от наш дом. Тя е връзката между нас и великата богиня, която ни закриля. Оценявам щедростта ти, човеко, но за нас е непосилно да изоставим дома си.
— Може да се наложи, ако искате да оцелеете — обади се крал Уилям. Владетелят на джуджетата също присъстваше, придружен от капитан Буч. Лицето на стария моряк бе светнало от изумление и облекчение при вида на Тамарай.
— Ние също трябваше да напуснем родния си дом — продължи джуджешкият крал, — и затова оцеляхме. Народът ми е уморен от път, но е по-добре да отстъпим отново, отколкото да станем на курбан за удоволствието на Агамон.
— Какво е твоето мнение, сър Камарай? — попита Белия крал и погледна въпросително към зеленокосия рицар.
— Аз… — обърка се Камарай. Не бе свикнал на такова внимание и не очакваше да се допитат до него по толкова важен въпрос. Досега винаги лорд Алтиарин бе съветвал краля по военни въпроси. Но ето че отговорността бе стигнала до Камарай.
— Ако позволиш, братко — намеси се Тамарай.
Зеленокосият кимна, благодарен за прекъсването. Щеше да може да обмисли отговора си.
— Аз живях сред джуджетата десетилетия и знам, че тяхната връзка с морето и градовете им е също толкова силна, макар и различна от нашата с Гората — продължи някогашният моряк. — Знам какво им е коствало да изоставят земите си, тъй като изпитах същото, когато ги напуснах. Знам обаче още, че по-умният винаги отстъпва. Сблъсках се със силата на черните елфи, кралю. Те не са враг, когото можем да победим в открита битка. Ние живеем, за да градим, а те — за да рушат. Това е едничкият смисъл от съществуването им. Ако не избягаме сега, ще умрем в безсмислена битка.
— А ти какво ще кажеш, Таерин? — премести погледа си Белия крал върху жреца. — Наистина ли събратята ти са толкова страшни, колкото ги описва Тамарай?
Жрецът се поколеба.
— Трябва да разберете, че аз не споделям негативните оценки, които давате за пътя на моя бог и тези, които го следват… — започна той.
— Но този път подпали дома ни — не се сдържа Рисафай. Белия крал вдигна ръка, за да му даде знак да замълчи.
— Но това, което става — продължи Таерин, — няма общо с моя бог. Силата, с която враговете ни разполагат, е нечувана. Те прогониха Рамакар от собствения му град и сега искат да направят същото с остатъка на света. Моето желание е да се бия с враговете си.
Лицето на Таерин се изкриви от горчива усмивка.
— Но видях, че не мога — въздъхна той.
Тамарай го прегърна през рамото. Рисафай се намръщи още повече.
— Станах лечител, защото Лерта ми каза, че това е по-добро от варианта да вляза в битка, която не мога да спечеля — продължи Таерин, — и мисля, че това е съвет, който важи за всички ни сега.
Белия крал кимна и погледна към Казарада.
— Какво е твоето мнение? — попита търпеливо той.
— Разумът ми казва, че предложението на хората е добро — отвърна вампирката, — но сърцето ми желае друго.